Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— А ти колко майки имаш, кралице? — попита детето. Също като Давока, и то не разбираше разликата между кралица и принцеса.
— Само една.
— Тя биеше ли те?
— Не. Почина, когато бях много малка. Почти не я помня.
— На лов ли умря, или в битка?
— Просто се разболя. — „Също като баща ми, но той умря твърде късно, а тя — твърде рано.“
Жена се появи на входа, млада на години, но на вид свирепа като воините отвън. Давока беше обяснила, че е най-голямата дъщеря на Алтурк, натоварена със задачата да им носи храна и дърва за огрев, задача, която младата жена обикновено изпълняваше мълчаливо и със сурово лице.
— Довечера ще доведеш мерим хер при огъня на талесата — каза тя на Давока. Погледът ѝ се плъзна към Лирна и се спря на момичето, което ѝ решеше косата. Младата жена се озъби на сестра си, махна ѝ рязко, детето направи физиономия, но все пак се смъкна от леглото и изтича при нея.
— Остави това — нареди новодошлата, видяла гребена в ръката на детето.
— Може да го вземе — каза Лирна. — Като… подарък от кралицата.
— Кръвта на Алтурк няма нужда от такива подаръци — озъби се в отговор младата жена и изтръгна със сила гребена от ръката на детето, което изписка от болка.
— Казах, че може да го задържи! — Лирна се изправи и я изгледа твърдо.
Жената трепереше от гняв, ръката ѝ пълзеше бавно към ножа с дръжка от еленов рог, втъкнат в колана ѝ.
— Помни думата от Планината — каза Давока тихо.
След още един напрегнат миг жената тикна гребена обратно в ръцете на сестра си, без да изпуска Лирна от поглед. Момиченцето погледна гребена, после го хвърли на пода и го стъпка.
— Мерим хер са слаби! — изсъска то на Лирна и избяга навън.
Младата жена изсумтя презрително, после също излезе.
— Тук ти не си кралица — каза Давока на езика на Кралството. — Никога не забравяй, че те мразят.
Лирна сведе поглед към счупения гребен.
— Така е. — После се обърна към Давока с лека усмивка и добави на лонакски: — Но ти не ме мразиш, сестрице.
Както можеше да се очаква, жилището на Алтурк беше най-голямото в селото, кръгъл каменен зид с диаметър двайсетина крачки, покрит с наклонен покрив от плочи. Беше се стъмнило, когато Давока въведе Лирна в къщата. Завариха вожда на клана седнал пред напален огън, пламъците се издигаха високо от яма в центъра на помещението. Беше сам, ако не се броеше един млад мъж, който стоеше прав зад него със скръстени на гърдите ръце и обичайната намусена физиономия, и едно голямо куче, което лежеше в краката му и глозгаше кокал.
— Разбрах — започна Алтурк на езика на Кралството, без да губи време с поздрави, — че първата ми дъщеря е нанесла обида на кралицата.
— Не беше нищо — увери го Лирна.
— Не знам дали е било нищо, но е показала слабост, показала се е недостойна за заповедта на малесата. Лично я набих.
— Благодарни сме за загрижеността ви — каза му Давока на лонакски преди Лирна да е реагирала.
Той прие думите с кимване, после измери Лирна с поглед.
— Достатъчно силна си да пътуваш. — В тона му не се съдържаше въпрос.
— Утре сутрин ще тръгнем по североизточната пътека — каза Давока. — Ще ни трябват коне и ескорт. Пълен боен отряд би трябвало да е достатъчен.
Младежът зад Алтурк се изсмя презрително, но бързо млъкна под тежкия поглед на вожда.
— Коне ще ви дам, но боен отряд нямам — каза Алтурк. — Всичките ми воини са по петите на сентар, оставил съм тук само шепа, които да пазят селото.
Давока стисна зъби, гняв се промъкна в тона ѝ:
— Преброих над двеста воини в това село.
Алтурк вдигна рамене.
— Сентарите са много, а сестрината ти кръвожадност е неутолима. Сивите ястреби очакват защита от своя талеса и аз няма да пренебрегна желанието им.
— Но ще пренебрегнеш думата от Планината.
Алтурк скочи на крака. Не беше въоръжен, но от него се излъчваше толкова сила, че Лирна я усети като заплаха сама по себе си.
— Малесата не ми е изпратила заповед да ви давам въоръжен ескорт за пътуването. Почетох думата ѝ, като приех в селото си тая златокоса фуста, около която ти се суетиш като маймуна с малки.
Давока ревна вбесена и вдигна копието си. В същия миг в ръката на младия мъж се появи бойна тояга.
— Не! — каза Лирна, вдигна ръка и пристъпи пред Давока. — Не, сестрице. Това няма да помогне.
Давока погледна настрани. Ноздрите ѝ се издуваха, докато се бореше с желанието си да влезе в битка. След миг свали бавно копието си. Лирна се обърна към Алтурк.
— Талеса, благодаря ви за гостоприемството. Аз, принцеса Лирна Ал Ниерен от Обединеното кралство, съм ви задължена. Ще си тръгнем утре призори.