Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Докато се колебаех, Снори излезе напред ухилен, показвайки зъбите си по онзи свой начин, който загадъчно превръщаше непознатите в приятели за нула време.
— Аз съм Снори вер Снагасон, от клана на ундоретите от бреговете на фиорда Уулиск. Това е моят сънародник Олаф Арнсон, наричан Тутугу. — Простря ръка към Тутугу, който се показа иззад Горгот, вадеше клечки от брадата си.
Кара излезе напред, също толкова невежа за протокола като останалите. Един принц има предимство и трябва да бъде представен преди простолюдието. Мислех, че дори простолюдието знае това!
— Кара вер Хуран, от Рекия в Земята на леда и огъня.
Това беше нещо ново! Бях предположил, че тя идва от някое ярлство в Норсхайм. В Тронд бях срещал моряци, посещавали Земята на леда и огъня, но много малко. Те наричаха пътуването коварно, а когато викинг казва „коварно“, знаеш, че има предвид самоубийствено. Нищо чудно, че се чувстваше у дома си в пещери по склоновете на вулкани.
Прочистих гърло и пристъпих напред, като ми се искаше да можех да се представя от конски гръб, така че поне да гледам човека в очите, или още по-добре отгоре надолу.
— Принц Джалан Кендет от Червения предел на вашите услуги. Внук на Червената кралица. — Обикновено не споменавам баба, но след като видях как е получила името си, ми се стори, че това може да добави малко тежест към моето.
Племенникът на дука кимна едва-едва, а после посегна да свали шлема си. Тръсна коса, опря шлема на лъка на седлото си и впери в мен синеокия си поглед.
— Срещали сме се и преди, принце. Казвам се Хакон, дук Аларик от Маладон е мой чичо.
„Мамка му!“ Положих усилия да не го кажа на глас. Бях го срещнал в „Трите брадви“ през първия си ден в Тронд. За десет минути бях успял да го фрасна с врата в лицето, да му счупя носа и да уредя да го изхвърлят от кръчмата като шарлатанин.
— Много се радвам — казах с надеждата, че ролята ми в неговото опозоряване е все още мъглява в съзнанието му. Бях го изкарал лъжец, който се опитва да се представи за герой. Навремето бях много доволен от себе си, задето използвах силата на Баракел, за да излекувам ранената му ръка, така че твърдението му, че бил ухапан от куче, докато спасявал някакво бебе, да изглежда лъжа. Е, в края на краищата той наистина се фукаше. Всеки глупак може да бъде ухапан от куче. Пък и освен това ми се струваше, че може да ми отмъкне Астрид и Еда, преди чарът ми да е имал възможност да подейства.
Хакон присви очи срещу мен, две бръчки се появиха на челото му, но той не каза нищо повече, само извъртя коня си и ние потеглихме след данците надолу към пътя.
— Хубав младеж — каза Кара, докато крачеше след Горгот.
При тези думи двамата със Снори разменихме погледи. Моят казваше: „Ето на, виждаш ли защо трябваше да се заям с него от самото начало.“
Не видяхме много от Маладон, освен онова, което озаряваха факлите ни по време на пътуването, и самотната пустош, където си устройвахме лагер денем. Не го смятах за голяма загуба. Бях се нагледал на земите на данците при бягството ни на север миналата година. Намусена земя, пълна с намусени хора, на които им се ще да са истински викинги. Туртанците с нищо не бяха по-добри. Даже по-лоши, ако е възможно. В личния ми „Пътеводител за благородници из Разделената империя“ бележката за Източен Туртан би гласяла: „Същият като Маладон, ама по-равен.“ А за Западен Туртан: „Виж Източен Туртан. Блатист.“
Аслауг не се върна, макар че чаках появата ѝ при всеки залез. На два пъти чух тихичко тропане, като че ли някъде далеч някой блъска по тежка врата, но изглежда, нашето бягство от Осхайм някак си най-сетне бе разкъсало връзката, създадена помежду ни от Мълчаливата сестра. Може би онази поява на Аслауг и Баракел в битката срещу хардасите ги бе откъснала от мен и Снори и ни беше оставила празни — или пък свободни, в зависимост как го погледнеш.
Честно да си кажа, тя ми липсваше. Беше единствената сред тях, която съзираше истинската ми стойност. През втората нощ след излизането ни от горите на Маладон лежах сгушен под плаща си, тормозен от ситния дъжд, и си представях какво би казала Аслауг, ако ме завари така.
— Принц Джалан, спящ на голата земя сред тези северняци? Те не осъзнават ли, че такъв важен човек като теб трябва да бъде подслонен в най-великолепните дворци, които може да предложи тази страна?
Колкото и да ми липсваше Аслауг, беше хубаво, че Баракел е прогонен от Снори.
„Дръж го под око, Джалан — беше казала Аслауг. — Дръж под око заклетия в светлината. Баракел знае, че този ключ отваря много повече врати от онази, която търси Снори. В мините на Келем има сума ти врати. Зад една от тях стоят Баракел и цяла орда такива като него, също толкова праведни и бързи в присъдите си, и чакат своя шанс. Зазори ли се, той пак ще шепне в ухото на Снори, бавно ще го омайва, докато накрая севернякът пъхне ключа в онази ключалка и родът на Баракел се изсипе навън — само че вече няма да предлагат съвети, а ще раздават присъди и екзекуции.“