Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
„Ентропията в една затворена система никога не намалява.“
През нощта Вернер се взира нагоре към леглото на Фредерик — тънките летви, жалкия лекьосан дюшек. Сега там спи ново момче, Дитер Фердинанд, дребно мускулесто хлапе от Франкфурт, което изпълнява всичко, което му кажат, с ужасяваща безмилостност.
Някой кашля; друг охка. Някъде отвъд езерата самотно изсвирва влак. На изток — влаковете винаги се движат на изток, отвъд силуетите на хълмовете, към отъпкания с ботуши фронт. Дори и когато той спи, влаковете се движат. Катапулти на историята, тракащи покрай леглото му.
Вернер връзва обувките си, пее песни, марширува и марширува… воден не толкова от повелята на дълга, колкото от баналното желание да бъде изпълнителен. Бастиан ходи между редиците от школници в столовата:
— Кое е по-лошо от смъртта, момчета?
Вдига накрак някоя жертва:
— Малодушието!
— Точно така, малодушието — съгласява се Бастиан, момчето сяда, а той продължава като булдозер напред, кимайки си, доволен. Напоследък комендантът говори повече и по-конкретно за фюрера и новите неща — молитви, петрол, лоялност, — които той изисква. Фюрерът иска благонадеждност, електричество, кожа за обувки. Наближавайки шестнайсетия си рожден ден, Вернер започва да си дава сметка, че това, от което най-много се нуждае фюрерът, е момчета. Безкрайни редици от момчета маршируващи към конвейерите, готови да се качат на тях. Готови да не ядат сметана, да не спят заради фюрера, да произвеждат алуминий за фюрера. Готови да се лишат от бащи — като Райнхард Вьолман, Карл Вестерхолцер и Мартин Буркхард.
През март 1942 година д-р Хауптман вика Вернер в кабинета си. По пода са пръснати наполовина пълни сандъци. Хрътките не се виждат никъде. Дребният мъж крачи замислено и спира едва когато Вернер обявява присъствието си. Има вид на човек, бавно поглъщан от непреодолима външна сила.
— Викат ме в Берлин. Искат да продължа работата си там.
Хауптман взима един пясъчен часовник от полицата, поставя го в един от сандъците и бледите му, със сребристи върхове пръсти увисват във въздуха.
— Точно каквото искахте, господине. Най-добрите лаборатории, най-опитните сътрудници.
— Това е всичко — казва д-р Хауптман.
Вернер излиза в коридора. Навън, на покрития със снежен прашец плац, трийсет първокурсници бягат на място, дъхът им се материализира в бързо топящи се облачета. Кръглоликият, противен Бастиан с лъщящата му брадичка крещи нещо. Вдига късата си ръка и момчетата се завъртат кръгом, вдигат пушки над главите си и затичват по-бързо на местата си; коленете им се мяркат и изчезват под светлината на месечината.
Посетители
На улица „Воборел“ № 4 се звъни. Етиен Льоблан, мадам Манек и Мари-Лор спират да дъвчат, всеки с една и съща мисъл: „Разкрили са ме!“ Предавателят на тавана, жените в кухнята, безбройните разходки до плажа.
Етиен пита:
— Чакаме ли някого?
Мадам Манек казва:
— Никого. — Ако бяха жените, щяха да влязат направо.
Звъни се повторно.
Тримата заедно отиват до антрето; мадам Манек отваря вратата, френски полицаи, двама. Дошли са, обясняват им те, по искане на Националния природоисторически музей в Париж. Тропането на подкованите им обувки по дъските на фоайето е оглушително. Първият дъвче нещо — ябълка, решава Мари-Лор. Вторият мирише на лосион за бръснене. И печено месо. Сякаш идват от банкет.
Петимата — Етиен, Мари-Лор, мадам Манек и двамата посетители, се разполагат около квадратната маса в кухнята. Мъжете отказват да хапнат от яхнията. Първият се прокашля:
— С основание или не — казва той — са го обвинили в кражба и заговорничество.
— Всички затворници, политически или други — казва вторият, — се изпращат на принудителен труд, дори и да не са осъдени.
— Музеят е писал до охраната и управата на всички затвори в Германия.
— Не знаем в кой точно затвор се намира.
— Предполагаме, че е в Брайтенау.
— Сигурни сме, че не е бил съден по надлежната процедура.
Гласът на Етиен се надига несигурно вляво от Мари-Лор.
— Това… сносен затвор ли е? Имам предвид… приличен?
— Боим се, че няма такива в Германия.
По улицата минава камион. Морето се стеле на гънки върху Плаж дю Мол, на петдесет метра от къщата. Мари-Лор си мисли: те просто произнасят думи. А какво са думите, ако не обикновени звуци, които хората оформят от въздуха, безтегловни пари, които изпращат като полъх през кухнята. Звуци, които се разсейват и умират. Казва: