Детето на нощта [bg]

- И вие го усещате, нали? - промълви Хирад и посочи небето.

Каква радостна изненада и огромно облекчение - въркола­кът бе оцелял. Всъщност дали за Троун можеше да се каже и сега, че е способен да мени облика си? Хирад си напомни, че ако пред него стоеше истински вълк, срещата щеше да завър­ши съвсем различно.

Предположи, че глутницата е вървяла подире им чак от Трънливата гора. Единственото обяснение, което му хрумна, бяха запазени спомени у Троун. За шест години трябваше да е подивял напълно, без да го тревожат нищожните остатъци от човешкото, но явно не беше така.

- Е, Троун, в тази твоя глава все още става нещо, тъй ли?

Щом чу името си, Троун изръмжа кротко и пак се загледа втренчено във варварина. Хирад се увери отново, че вълкът го е познал, а и това не беше поглед на звяр. Имаше сдържаност, имаше стремеж към някаква цел. Значи имаше и съхранени спомени...

Наведе глава към него и Троун не се отдръпна.

- Спомни си!

Вълкът драсна с лапа по земята и тръсна глава. Този път от­стъпи цяла крачка назад.

- Разбираш ме, нали? - говореше му Хирад. - Но мога ли да стигна до човека в тебе, да те върна? И дали изобщо искаш пак да си човек?

Изправи се и изви глава да види какво прави конят. Още бе­ше смразен от уплахата, но сигурно усещаше, че животът му не е чак толкова застрашен. Варваринът се върна при навеса, от­върза и сгъна коженото покривало, препаса се с меча и взе сед­лото. Докато го нагласяше на гърба на жребеца и затягаше ре­мъка, животното се успокои още малко, дори го побутна с муцу­на по гърба. Хирад му сложи юздата и потърка буза в него.

- Юнак си ти. Чуй какво ще ти кажа... - Доближи устни до лявото ухо на коня и докато го галеше, заговори му благо: - Помни, че дълго си живял с дракони. А тук има само няколко вълка. Няма да ме изложиш, нали?

Конят изпръхтя тихичко, опитваше се да обърне глава към него, за да го погледне с голямото си тъмно око.

- Знаех си - похвали го варваринът. - Хайде да тръгваме.

Вървеше съвсем близо до коня, хванал здраво юздата, а със свободната си ръка галеше главата му. Поведе жребеца, който малко се запъваше, право към вълците, и заговори на Троун:

- Трябва да отидем при другите. При Гарваните.

Показа с ръка накъде иска да се отправят, но Троун изръм­жа и цялата глутница веднага се изпречи пред човека и коня. Хирад се закова на място, впил пръсти в юздата, а жребецът заби задните си копита в пръстта. Варваринът се намръщи и завъртя глава. Петте вълка го гледаха едва ли не умоляващо. Пак не долавяше заплаха в тях. По-скоро го предупреждаваха.

- Какво има сега? - разпери той ръце.

И сякаш в отговор Троун изтича покрай него към изгрява­щото слънце. Към Арлън. Спря, озърна се и изръмжа повели­телно.

- Недей така, Троун. Бивакът е ей там.

Хирад пак посочи навътре в гората. Троун изръмжа недо­волно и зави накъдето варваринът искаше, а другите вълци го последваха колебливо.