Детето на нощта [bg]

Тази нощ нищо нямаше да се реши. Илкар би се досетил, че Хирад няма да се върне веднага в бивака. А Незнайния не би се съгласил да го търсят преди разсъмване. Хирад обаче се надя­ваше да си отговори на един въпрос преди да заспи. Искаше ли да го намерят? Но докато часовете се точеха, а той се унасяше на пресекулки, сепван от вятъра, дъжда и редкия тътен на гръ­мотевица, отговорът се избистри в ума му.

Свиваше се на кълбо, тази поза обаче не му беше от полза срещу студа. Със зората вятърът започна да брули още по-силно, поне дъждът спря. Варваринът отвори очи и се загледа в изопнатата кожа, която повеите подмятаха на въжетата ѝ. Нам­ръщи се от ярката светлина на утрото. За него беше изненада, че не се събуди по-рано. И не само това го безпокоеше. Всичко бе смълчано в гората.

Протегна се на земята, седна, разтърка лицето си с длани и се почеса по сърбящата глава. Рече си недоволно, че е време да помоли Илкар да му изпощи гадинките от косата.

Надигна се присвит, излезе изпод навеса и пак се протегна. Погледът му се прикова в коня.

- Здрасти, приятел...

Думите заседнаха в гърлото му. Жребецът стоеше скова­но, краката му трепереха от такъв страх, че беше безсилен да шавне. Хирад се озърна наляво, където в сенките дебнеха пет вълка.

- О, богове...

Мечът му лежеше до пепелта от огъня. Лесно би го грабнал, но ако с движението предизвикаше зверовете да нападнат, щя­ха да го довършат за секунди. Затова не помръдна със слабата надежда, че ще го оставят на мира.

- Кротко, приятел - промърмори колкото на коня, толкова и на себе си.

Вълците бяха спрели нагъсто, водачът малко по-напред, дру­гите животни две по две зад него. Не ръмжаха, не се зъбеха и с нищо не издаваха какво се канят да направят. И те като Хирад стояха и чакаха. Твърде странно бездействие за вълци. Варва­ринът не беше от най-търпеливите и му се искаше това да свър­ши все някак.

Прекрачи напред, без да протегне ръка към меча. Покаже­ше ли, че ще нападне, щеше сам да си изпроси смъртта.

- И какво сега? - подхвърли към зверовете. - Направете не­що де. Тъй доникъде няма да стигнем.

С плавен жест посочи и коня, който в този момент се изпика.

Водачът шумно подуши въздуха, изръмжа ниско на други­те вълци и излезе на по-светло. Този звяр беше огромен, висок към четири стъпки и с бледокафява козина, нарядко изпъстре­на със сиви петънца. Веднага се разпознаваше по бялата ивица отпред на шията.

За миг краката на Хирад омекнаха.

Ето че срещна Троун.

Незнайния, Илкар и Дензър яздеха между войскарите в неп­риветливо мълчание, но можеше да бъде и по-зле. Охраната, която се състоеше от дордоверски магове, отначало настоява­ше ръцете на двамата им съперници от други Школи да бъдат вързани. Дарик обаче ги скастри дори да не помислят за това. Незнайния се подсмихна, щом си спомни думите и тона му, в който прозвуча едва прикрита закана.

Тъй че тримата бяха обезоръжени, но поне не се чувстваха безпомощни сред конниците от Листерн, които напредваха дос­та бързо към Арлън. Незнайния скоро установи, че никой в по- ходната колона не се досеща какво ще заварят в оживения, но иначе мирен град на риболовци, където отскоро пак спираха все повече търговски кораби. Само знаеха, че Ериан ще пристигне там с елфически кораб и Гарваните не бива да припарват до нея.