Натрапчиви мисли за петък [bg]

— Е, ами… — промърмори Фрида. — Сега да помислим какво трябва да кажеш, ако започнат да ти задават въпроси.

Когато си тръгваше от дома на Саша, Фрида видя Франк да се задава насреща й. Вече беше късно да тръгне в друга посока, затова продължи да върви с твърда крачка и невъзмутимо изражение. Той изглеждаше уморен и тъжен, с набраздено от бръчки матово чело. Погледна право в нея, но без да я вижда, сякаш тя не съществуваше. Понякога и тя самата се чувстваше по същия начин.

— Погледнете това — каза Ивет Лонг, оставяйки един вестник на бюрото на Карлсън.

Карлсън го взе, хвърли му бегъл поглед и промърмори:

— Чудесно. Една съвестна гражданка. Браво на нея.

— Не гледате достатъчно внимателно.

Той прочете заглавието — „СМЕЛА ГРАЖДАНКА СЕ САМОРАЗПРАВЯ С УЛИЧНИ ПОБОЙНИЦИ“ — а после и репортажа за непозната жена с детска количка, която се противопоставя на група младежи, нападнали бездомник. Спря погледа си на размазаната снимка, на която се виждаше жена с много къса тъмна коса и ярки дрехи, тичаща с детска количка.

— По дяволите! — изруга той.

— Сигурна съм, че е тя — каза Ивет. — Някакъв човек е заснел случката с мобилния си телефон. Кадрите са на уебсайта.

— Покажи ми ги.

Ивет отиде до бюрото си и написа няколко думи на клавиатурата.

— Готово — каза тя.

Карлсън натисна бутона „пускане“. Отначало заснетите кадри бяха неясни и подскачаха, но после се фокусираха. Виждаше се тийнейджър с широко отворена уста, който хвърляше нещо, а после в кадъра се появи жена, която тичаше; от количката, която буташе пред себе си, подобно на стенобитно оръдие, се носеше неистов писък. За момент тя изчезна, скрита от някаква фигура, чието лице не се виждаше, а после отново се появи с гръб към камерата. След това заснетият клип свърши. Беше продължил около двайсет секунди.

— Може би е тя — каза Карлсън.

— Тя е.

Той се вгледа внимателно. Да. И не се съмняваше кой беше в онази детска количка.

— Проклетата Фрида! — изруга Карлсън, но вътрешно почувства странен възторг.

По същото време в кабинета на комисар Крофорд, намиращ се на разстояние от няколко мили, се получи телефонно обаждане.

— Професор Брадшо е — каза секретарката му. — Обажда се във връзка с Фрида Клайн.

Когато Саша отвори вратата, изглеждаше притеснена и объркана.

— Аз съм главен криминален инспектор Сара Хусейн, а това е детектив Глен Брайънт. Може ли да влезем?

Саша не отговори, а само отметна назад косата си.

— Добре ли сте? — попита Хусейн.

— Нещата при мен са трудни — отвърна Саша. — Имам малко момче.

— Знаем.

— И току-що се разделих с детегледачката му, което ме изнервя допълнително.

Хусейн и Брайънт се спогледаха многозначително.

— Може ли да влезем? — попита отново Хусейн.

Итън седеше до малка червена пластмасова масичка и рисуваше с пастели дълги линии в червени, черни и кафяви цветове.