Нови римски разкази [bg]

Виа дела Лунгара, три следобед, никой не минава, дори и роднините на затворниците от Реджина Коели*. През пролетта в този час тя е много приятна улица с подравнени здания, докъдето погледът стига, с дървета, които се издигат над оградите на градините, и слънце по тротоарите, нежно и светло - подтиква те да вървиш със затворени очи като слепец. Вървейки на слънце по Виа дела Лунгара в три следобед, забелязах пред себе си двойка. Той навярно не беше хубав, поне така изглеждаше в гръб: черна глава, намазана с брилянтин, късо яке с качулка, две мършави криви крачета в тесни панталони. Защо мъж с криви крака е тъжна гледка? Опитай се да разбереш. Но тези криви крака ги виждах за първи път; докато нейният гръб не ми беше непознат.

Представете си антична статуя на жена: гола, с бедра от мрамор, рамене от мрамор, крака от мрамор; накарайте да облекат статуята с малка черна рокля, но лошо, без да я дърпат надолу, така че да стои напречно върху откритите заоблени форми от мрамор, и ще имате представа за нейното тяло.

Главата и също беше изваяна, но сякаш от друга статуя, много по-малка. С две думи, глава на момиченце, закрепена върху врата на зряла жена.

Тази разлика си я спомнях и изведнъж се сетих: беше Пупа, наречена така, защото по ръст изглеждаше повече от осемнайсет - колкото всъщност беше - но по интелигентност трудно бихте и дали повече от четири. Беше дошла неотдавна от Риети в Рим и работеше като машинописка; нямаше годеник или друг, минаваше за сериозно момиче. Бях я забелязал, даже и бях представен. Но нейната простота ми попречи да задълбоча познанството. Харесва ми жената да е палава, също и кокетка, докато Пупа беше съвсем скромна.