Нови римски разкази [bg]

Този път я утеших, доколкото можах, като казах обичайните в такива случаи думи: да бъде добра, да изчака, нещата ще се наредят и прочее. Тръгна си с благодарност и със сълзи на очи. Смятах, че съм се отървал, но само след няколко дни тя дойде отново. Влезе, настани се на стола, продължи разказа си точно от мястото, където беше спряла. Станало така, че Дзангрили и казал по телефона: „Зарежи ме, не съм тип, който ти подхожда“ и тя искаше да разбере от мен дали и е казал думите сериозно, защото така мисли, или да ги смята за реплика, зад която се крие любовта му към нея.

Съвсем същите думи тя ми беше повтаряла през цялото време на краткия ни годеж, но в заслепението на страстта тя не си ги спомняше. А аз не намерих нито смелост, нито жестокост да и ги припомня. Колкото да не мълча, отбелязах:

Е, тези неща човек трябва да ги чуе със собствените си уши; в подобни случаи всичко зависи от един нюанс на гласа. Как да знам, ако не съм бил там?

Тя прие отговора ми, който всъщност и даваше някаква надежда; накрая ме помоли да отида с нея да видя Дзангрили. Така с очите си бих видял наистина ли е вярно, че той не я обича, както твърдеше или, както тя се надяваше, всичко беше фалш. Приех, ако не за друго, то от любопитство. Разбрахме се да отидем заедно в Луна Парка на другия ден.

Вечерта в деня на срещата Марчела ме отведе настрана в чакалнята на Гара Остиенсе и неспокойно ме попита, отваряйки дълга тясна кутийка:

- Погледни, хубава ли е? Купих я за него.

Беше вратовръзка и не беше хубава, жените не разбират от вратовръзки. Но за да не я огорчавам, измърморих, че ми харесва. Тя я сложи в кутията и се върна към съмненията си:

- Дали постъпвам добре, като му правя подарък, особено след онази негова фраза по телефона? Не е ли по-добре да се покажа ядосана и сърдита?

С една дума, не знаеше какво да прави, бедната Марчела. И като си спомня, че едно време се движеше в живота по-горда от кралица, с вдигната глава, без колебания и без угризения... Ее, шегите на Амур.

В Луна Парка, сред обичайната тълпа безделници и светлините, музиката и гърмежите от стрелбището, Марчела вървеше забързано право към увеселителното влакче, вдигнало в черното небе два реда бели лампички. На трибуната при старта, до гондолите, стоеше висок слаб мъж с лице на гърбушко, макар да не беше такъв: тъмно, сухо, с мълниеносен поглед, гърбав нос и издадена напред брадичка: Дзангрили. Беше облечен в опънато по тялото черно трико и провиснали панталони. Между устните имаше фас, който го караше да притваря очи. Посрещна ни хладно, със забележка:

- Живите се срещат отново...

А когато Марчела, трепереща, му пъхна в ръцете кутийката с думите „Фаусто, донесох ти вратовръзка, надявам се да ти хареса...“, произнесе едно сухо „благодаря“ и я пъхна в джоба си, без да я отвори.