Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Знае се как стават тези неща. Виждаш една жена всеки ден и нищо не ти трепва. Неочаквано я срещаш и кой знае защо се влюбваш в нея. Така и в онзи ден на „Лунгара“. Помислих: „Я виж, та тя е много, ама много хубава.“ И внезапно съжалих, щях да си прехапя ръцете, задето не бях забелязал по-рано, още повече, ако се съдеше по държането им, тези двамата бяха близки, така че мястото бе заето. Но тогава се случи нещо неочаквано: момчето хвана Пупа за едната ръка и вдигна другата, сякаш я заплашваше; Пупа се дръпна назад и при това движение ме видя. Веднага извика:
- Господин Паолино, господин Паолино.
Не съм побойник, напротив, имам спокоен характер, това се вижда и от физиката ми, защото съм дребен и за съжаление, макар и млад, с коремче. Но шкембето е все пак по-малко смешно от кривите крака. Този призив точно в момента, когато открих красотата на Пупа, ме зареди. Веднага изтичах:
- Госпожице Пупа?
Сега момчето с кривите крака стоеше пред мен: издължено лице, сприхаво, с червен нос чак до устата. Пупа помоли:
- Господин Паолино, кажете на този тук да ме остави. Направо ме преследва. А сега дори ме напада.
Атакувах го ожесточено, преценявайки, че другият не е Херкулес:
- Хей, ти, какво искаш?
- Но, аз...
- Ще ми обясниш ли какво искаш?
- Аз всъщност...
- Махай се, иначе.
- Добре, добре.
Хвърли ми поглед, който в момента не разбрах, и си отиде, като търкаше стените.
Останахме сами. Чувствах се смелчак, защото за първи път през живота ми някой избяга, прогонен от мен. Още по-добре се почувствах, когато Пупа завъртя големите си черни очи към мен и изчурулика със сладкия си детски глас:
- Господин Паолино, бяхте велик, ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя.
Приказвайки, се насочихме към Порта Сетимиана. Отминахме портата, аз и предложих кафе и тя прие. Забележете, всичко стана съвсем естествено, без предварително обмисляне: срещата, викът на Пупа, кавгата, предложението за кафе, всичко се подреди някак случайно. По това време барът беше пуст: котката се препичаше на слънце на прага, радиото пееше под сурдинка. Със звънък глас поръчах две кафе еспресо и пак много естествено пристъпих към следващото предложение: кино. Тя направи покрусена физиономия:
- Оо, колко съжалявам... трябва да се прибирам вкъщи, очаквам междуградски разговор с майка ми, от Риети.
Промърморих, засрамен, не помня какво точно, че можем да се видим утре. Тя съвсем естествено откликна:
- Знаете ли какво ще направим: елате у дома да ми правите компания, докато чакам междуградския.
На път към тях по уличките към Сан Козимато всичко продължаваше да е естествено: тя държеше на моята компания, щеше да съжалява да ме остави и ме покани в дома си. И какво по-естествено, когато бяхме на стълбите, да взема ръката и и да я поднеса към устните си?
- Господин Паолино, не подозирах, че сте толкова предприемчив - промълви тя, но ми остави ръката си.
Така, ръка за ръка изкачихме четири етажа, тя отпред, аз отзад, защото стълбата беше тясна. Стигнахме четвъртия етаж, Пупа позвъни и още по-естествено на прага се появи хазяйката: възрастна жена, облечена в черно, с лице, нападнато от космати бенки, с медальон със сива снимка на покойник на гърдите:
- Госпожице, знаете, че не бива да водите мъже вкъщи.
- Но това е братовчед ми. Ще седнем в антрето. Само за малко, да изчакаме междуградския.
- Ее, добре, този път влезте.
И така, ето ни седнали в антрето: аз върху един сандък, тя в плетен стол. Антрето беше полутъмно, с две затворени врати и тъмен коридор навътре към къщата. Известно време стояхме мълчаливо и се гледахме. Усмихнах и се, тя ми се усмихна. Събрах смелост, наведох се и хванах отново ръката и. Не я издърпа, само въздъхна. Попитах:
- Защо въздишате?
А тя:
- Господин Паолино, и на мен би ми харесало да мисля само за любов. Но как да мисля за любов, когато имам толкова грижи?
Не съм в състояние да определя с какъв тон произнесе последната фраза, освен с една-единствена дума: естествен. Да, Пупа беше естествена в нейната хубава наивност на искрено и мило момиче. Аз и харесвах, не го криеше. Но за съжаление нещо и пречеше да се сближи с мен. С тих глас настоях да узная какво е. Този път обаче тя се остави да я моля. Стоеше с глава, склонена към гърдите и колкото и да се опитвах да повдигна брадичката и и да я накарам да говори, отвръщаше упорито, че това нещо едва ли ме интересува. Накрая се реши и съвсем естествено, с непослушен глас на много разочаровано дете, рече: