Нови римски разкази [bg]

- Господин Паолино, бяхте велик, ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя.

Приказвайки, се насочихме към Порта Сетимиана. Отминахме портата, аз и предложих кафе и тя прие. Забележете, всичко стана съвсем естествено, без предварително обмисляне: срещата, викът на Пупа, кавгата, предложението за кафе, всичко се подреди някак случайно. По това време барът беше пуст: котката се препичаше на слънце на прага, радиото пееше под сурдинка. Със звънък глас поръчах две кафе еспресо и пак много естествено пристъпих към следващото предложение: кино. Тя направи покрусена физиономия:

- Оо, колко съжалявам... трябва да се прибирам вкъщи, очаквам междуградски разговор с майка ми, от Риети.

Промърморих, засрамен, не помня какво точно, че можем да се видим утре. Тя съвсем естествено откликна:

- Знаете ли какво ще направим: елате у дома да ми правите компания, докато чакам междуградския.

На път към тях по уличките към Сан Козимато всичко продължаваше да е естествено: тя държеше на моята компания, щеше да съжалява да ме остави и ме покани в дома си. И какво по-естествено, когато бяхме на стълбите, да взема ръката и и да я поднеса към устните си?

- Господин Паолино, не подозирах, че сте толкова предприемчив - промълви тя, но ми остави ръката си.

Така, ръка за ръка изкачихме четири етажа, тя отпред, аз отзад, защото стълбата беше тясна. Стигнахме четвъртия етаж, Пупа позвъни и още по-естествено на прага се появи хазяйката: възрастна жена, облечена в черно, с лице, нападнато от космати бенки, с медальон със сива снимка на покойник на гърдите:

- Госпожице, знаете, че не бива да водите мъже вкъщи.

- Но това е братовчед ми. Ще седнем в антрето. Само за малко, да изчакаме междуградския.

- Ее, добре, този път влезте.

И така, ето ни седнали в антрето: аз върху един сандък, тя в плетен стол. Антрето беше полутъмно, с две затворени врати и тъмен коридор навътре към къщата. Известно време стояхме мълчаливо и се гледахме. Усмихнах и се, тя ми се усмихна. Събрах смелост, наведох се и хванах отново ръката и. Не я издърпа, само въздъхна. Попитах:

- Защо въздишате?

А тя:

- Господин Паолино, и на мен би ми харесало да мисля само за любов. Но как да мисля за любов, когато имам толкова грижи?

Не съм в състояние да определя с какъв тон произнесе последната фраза, освен с една-единствена дума: естествен. Да, Пупа беше естествена в нейната хубава наивност на искрено и мило момиче. Аз и харесвах, не го криеше. Но за съжаление нещо и пречеше да се сближи с мен. С тих глас настоях да узная какво е. Този път обаче тя се остави да я моля. Стоеше с глава, склонена към гърдите и колкото и да се опитвах да повдигна брадичката и и да я накарам да говори, отвръщаше упорито, че това нещо едва ли ме интересува. Накрая се реши и съвсем естествено, с непослушен глас на много разочаровано дете, рече: