Човек без куче [bg]

— Е? — подхвана Барбароти и включи диктофона. — Какво искаше да ми кажеш?

— Ще ви помоля да не го споделяте с мама и татко.

— Не мога да ти обещая. Но ще се постарая да си остане между нас, ако е възможно.

— А знаете ли… случило ли се е нещо?

— В смисъл?

— Открихте ли нещо ново за Хенрик?

Кристофер Грунт изглеждаше много измъчен. „Явно от доста време се чувства така“, прецени Барбароти. Погледът му шареше неспокойно из помещението, а ръцете му нервно посягаха ту към чашата с кока-кола, ту към бутилката, ту към ръба на масата. Някаква тайна обременяваше душата му и той явно я бе носил дълго в себе си. Под очите му тъмнееха сенки, макар да бе едва на четиринайсет, а кожата на лицето му напомняше цвета на мръсен чаршаф.

„Не изглеждат ли обаче така всички хора през този забравен от бога сезон?“ — запита се Барбароти.

— Не, все още не знаем какво се е случило с брат ти. Кажи ми какво премълча.

Момчето го погледна плахо.

— Ами… — подхвана несигурно то, — извинете, задето не ви го казах по-рано, но му обещах…

— На Хенрик ли?

— Да.

— Какво му обеща?

— Да си мълча. Но сега… сега разбирам…

Кристофер Грунт млъкна. Инспекторът реши да му помогне:

— Не си длъжен повече да спазваш обещанието си, Кристофер — увери го дружелюбно той. — Ако можеше, Хенрик би те освободил от дадената дума. Трябва да направим всичко по силите си, за да го открием, нали?

— Дали… дали е жив?

В гласа на момчето се прокрадна съвсем слаба нотка на надежда. „И той разсъждава като мен — помисли си Барбароти. — Не е глупав.“

— Не знам. Никой не знае. Не бива да губим надежда. Няма да жалим сили, докато не разберем какво се е случило, нали?

— Да. Хенрик… той… излезе през онази нощ. По-точно: беше решил да излиза.

— Така. Продължавай.

— Само това е. Каза ми, че има среща, и ме помоли да не го издавам.

— И излезе ли?

— Явно да. Не съм го чул, защото съм заспал.

— Заспал си, преди той да излезе от къщата?

— Да.

— С кого имаше среща?

— Не знам.

— Някакво предположение?

— Не. Със стар приятел — така каза. Попитах го дали е момиче.

— И?

— Потвърди.

— С момиче, значи?

— Да.

— Хм — промърмори Гунар Барбароти и превърна двойното си еспресо в единично.

Кристофер Грунт отпи от кока-колата. После в продължение на няколко секунди момчето стоя с поглед, забит в масата. Барбароти се почувства като католически свещеник, приемащ изповед.

— Има и друго, нали? Не ми казваш всичко.

— Да, има и още — кимна момчето.

— Смяташ, че брат ти те е излъгал, нали?

— Откъде… откъде знаете? — сепна се Кристофер.