Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Намалихме скорост заради нощното строителство до кръстовището по магистрала номер четири. От трите ленти остана една. Обърнах се към нея и огледах подутото й охлузено лице, белезите от грамадна човешка ръка. Тя отвърна на погледа ми, без да продума. Протегнах ръка и погалих лицето й с пръсти едва-едва, както само аз знам как се прави. Тя притвори очи — нежността й дойде прекалено много. Но дори в този напрегнат миг и двамата съзнавахме, че усещането е точно. Тръпката — стара, отдавна приспана — отново се надигна у мен. Не откъсвах очи от прекрасното, съвършено лице. Отмахнах косата й назад. От ъгълчето на окото й се търкулна сълза. Тя сложи ръка върху китката ми. Почувствах опарване, което се разрасна.

Част от мен — да, зная как ще прозвучи това — искаше да забрави преследването. Отвличането беше чиста проба измама. Дъщеря ми я нямаше. Жена ми бе мъртва. Някой се опитваше да убие мен. Време беше да започна отначало, да уловя шанса и този път да направя всичко както трябва. Прииска ми се да обърна колата и да подкарам в обратна посока. Изпитах желание да карам ли карам и никога да не я попитам за мъртвия й съпруг, за снимките на компактдиска. Можех да забравя всичко това, знаех, че мога. Животът ми бе препълнен с хирургически операции, които променяха външността, даваха на хората ново начало, което подобряваше видимото и по този начин онова, което бе скрито. И тук щеше да стане същото. Просто като пластична операция на лицето. Щях да направя първия разрез в деня преди проклетия студентски купон, да изпъна четиринайсетгодишните гънки във времето, да го затворя и зашия в настоящето. Да съшия двата момента. Кръцваш, отрязваш. Да накарам тези четиринайсет години да изчезнат, сякаш никога не са били.

Рейчъл отвори очи и забелязах, че и у нея се въртят подобни мисли — надеждата да се откажа и да обърна назад. Ала това, разбира се, бе невъзможно. Примигнахме. Кръстовището се освободи. Тя свали ръката си от рамото ми. Рискувах и хвърлих още един поглед към Рейчъл. Не, вече не бяхме на двайсет и една, но това беше без значение. Сега го осъзнах. Все още я обичах. Безразсъдно, погрешно, глупаво, наивно, все едно. Още я обичах. През годините може да съм се самоубеждавал в обратното, но никога не съм преставал да я обичам. Тя бе все тъй дяволски хубава, тъй дяволски съвършена и когато се замислих как едва не бе загинала, за огромните ръце, спиращи въздуха й, излишните, незначителни съмнения взеха да се топят. Не че си бяха отишли. Не и докато не узнаех истината. Но независимо какви щяха да са отговорите, те нямаше да ме обсебят.

— Рейчъл?

Но тя внезапно се изправи на седалката с впити в ръчния навигатор очи.

— Какво има?

— Те спряха. Ще ги настигнем след две мили.