Алексис Зорбас

Той млъкна и хвърли свиреп поглед към клетата мадама, която сега се беше свила в ъгъла и го слушаше.

— Зорбас… Зорбас… — току произнасяше умолително тя.

Но Зорбас запали нова цигара и отново се загледа в морето.

— През пролетта — рече той — е царството на сатаната; коланите се отпускат, елечетата се разкопчават, старците въздишат… Ее, кира Бубулина, долу ръчищата си!

— Зорбас… Зорбас… — произнесе отново умолително мадамата, наведе се, взе кърпичката си и я пъхна в ръката на Зорбас.

Тогава той хвърли цигарата, сграбчи възела, развърза го — и сега държеше ръката си разтворена и гледаше.

— Какво е това, кира Бубулина? — каза той с отвращение.

— Пръстени… пръстенчета, злато мое… Годежни… — измърмори старата сирена трепереща. — Ето кумът е тук, да е жив и здрав, вечерта е прекрасна, топъл вятър духа, господ ни гледа, да се сгодим, Зорбас мой!

Зорбас поглеждаше ту мен, ту мадам Ортанс, ту пръстените. Цял рой демони се бореха вътре в него и още никой от тях не беше надделял; клетата жена го гледаше със страх.

— Зорбас мой!… Зорбас мой!… — гугукаше тя.

Бях се надигнал на леглото си и чаках; кой ли път щеше да избере Зорбас?

Изведнъж тръсна глава, взе решение. Лицето му светна; плесна с ръце, скочи прав.

— Да излезем навън! — извика той. — Под звездите, да ни гледа господ! Куме, вземи пръстените; знаеш ли да пееш псалми?

— Не — отвърнах аз.

Бях вече скочил от леглото си и помагах на мадамата да стане.

— Аз знам: забравих да ти кажа — бил съм и псалт; придружавах попа по сватби, кръщенета, погребения, научих тропарите наизуст. Ела, Бубулино моя, ела, патко моя, размърдай се, ела, френска фрегато, застани от дясната ми страна!

От всички демони на Зорбас добросърдечният, шегобиец демон беше отново надделял тази вечер. Съжалил я беше Зорбас старата певачка, скъсала му бе сърцето, когато бе видял с каква тревога впиваше в него мътния си угаснал поглед.

„По дяволите — измърмори той, вземайки решението, — мога да създам още една радост на женския род! Нека я създам!“

Той изтича на брега, прегърна през кръста мадамата, подаде ми пръстените, обърна се към морето и започна да пее: „Благословен бог наш навсегда нине и присно и во веки веков, амин!“

Обърна се към мен!

— Отваряй си очите, началство…

— Тази вечер няма началство — рекох аз, — наричай ме „куме“…

— Отваряй си очите, куме, значи, когато извикам: „Давай! Давай!“, ще ни наденеш пръстените.

И като каза това, той отново захвана с магарешкия си глас да пее с фалцет псалми: „За свързаните с годеж раб божий Алексис и рабиня божия Фортензия и за тяхното спасение господу помолимся!“