Магьосникът Куестър Тюс

Бен все си мислеше за Уилоу и се опитваше с всички сили да кара в границите на допустимата скорост.

— Съжалявам за случилото се, Абърнати. Куестър също. Наистина съжалява.

— Трудно ми е да повярвам — заяви кучето с тон, който им беше добре познат. Въздействието на опиатите беше отминало и Абърнати беше само страшно уморен. В случая наистина зле бе Уилоу.

Бен повиши малко скорост.

— Не забравяй, че той се опитваше да ти помогне — напомни му Бен.

— Едва ли изобщо знае какво значи това! — изпухтя Абърнати. Той замълча за малко. — Между другото, ето — той свали верижката с медальона от врата си и внимателно го сложи на врата на Бен. — Чувствам се много по-добре, като знам, че медальонът е във ваши ръце.

Бен не го каза, но и той се чувстваше така много по-добре.

Стигнаха Междущатски 5 и свърнаха на юг. Дъждът беше понамалял и пред тях започваше да се прояснява. Летището беше на по-малко от половин час разстояние.

Уилоу се протегна и го хвана за ръката. Той нежно я притисна и се опита да й влее малко от своите сили.

Една кола мина по лентата вляво от тях и някаква жена от пътническата седалка ги изгледа. Онова, което видя, бе скелет, който караше горила, рунтаво куче и една дама, боядисана в зелено. Жената каза нещо на шофьора и колата продължи пътя си.

Бен беше забравил за това в какви костюми са облечени. В първия миг веднага реши да се преоблекат, но после се отказа. Нямаха време. А освен това сега беше навечерието на Вси Светии. Множество хора тази вечер излизаха в карнавални костюми и ходеха насам-натам, посещаваха празненства, забавляваха се. Това беше традиция в Сиатъл; беше прочел за нея във вестниците. Вси Светии беше голям празник.

Вече бе започнал да се чувства по-добре и да се изпълва с надеждата, че всичко ще се уреди, когато първите светлини на града се показаха пред тях. Дъждът беше почти напълно спрял и само минути ги деляха от целта им. Гледаше как небостъргачите светват и се извисяват пред погледа му. Вдъхна дълбоко и си позволи удоволствието да си представи, че скоро ще са у дома.

И тъкмо в този момент забеляза фаровете на една полицейска кола, която приближаваше към тях.

— Ох, ох — промълви той.

Полицейската кола бързо приближи до тях и той спря на крайпътното разширение, точно пред един мост. Полицаите спряха зад него.

— Док, защо те спират? — попита Майлс. — Да не би да си превишил скоростта?

На Бен стомахът му се беше свил.

— Едва ли — тихо отвърна той.

Погледна в задното огледало. Полицаят каза нещо по радиоуредбата и след малко друга полицейска кола спря зад него. Тогава полицаят от предната кола излезе, приближи до прозореца на Бен и надникна вътре. Лицето му бе непроницаемо.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка, господине?

Бен посегна към портфейла си и едва сега си спомни, че не го носи. Майлс се беше разписал за наемането на колата със своите документи.

— Господине, не съм си взел книжката, но мога да ви дам номера й. Напълно е легитимна. А колата е регистрирана на името на господин Бенет.