Магьосникът Куестър Тюс

— Док, това няма да успее — неочаквано заяви Майлс, нарушавайки мълчанието, което си мислеха, че ще продължава безкрайно.

Това напомняше вчерашния ден. Бен се усмихна, макар Майлс да не можеше да го види.

— Но защо да не успее, Майлс?

— Защото не можем да предвидим как ще се стекат твърде много обстоятелства. Вярно, че същото казвах и снощи, а ти се оправи, но онова беше нещо различно. Този план е дяволски опасен! Сам разбираш, че ние дори не знаем, дали Абърнати е долу в зандан или клетка, или кой знае какво! Ами ако не е там? Или пък ако е там, но ти не можеш да се добереш до него? Ами ако са сменили ключалките или скрили ключовете, за бога? Какво ще правим тогава?

— Ще дойдем утре и ще опитаме пак.

— О, да, разбира се! Празникът на Вси Светии тъкмо ще е свършил! И какво можем да сторим? Може би да почакаме да настъпи Денят на благодарността и да се вмъкнем, дегизирани като пуйки? А може би Коледа и да се вмъкнем като дядо Коледа и неговите джудженца?

Бен хвърли поглед към него. Майлс изглеждаше доста странно в този костюм на горила. Но и той самият изглеждаше доста смешно в този екип на рунтаво куче, което трябваше да напомня Абърнати.

— Успокой се, Майлс — каза той.

— Да се успокоя ли? — Бен съвсем ясно си представи как приятелят му целият се е изчервил изпод тежкия костюм. — Ами какво ще стане, ако забележат колко сме на брой, Док? Ако забележат броя ни, с нас е свършено!

— Вече ти казах как ще се справим в такъв случай. Докато разберат какво е станало, вече ще сме изчезнали.

Продължиха да пътуват в мълчание, докато стигнаха каменните стълбове със светнали фарове и Бен зави в ляво по тесния, обкръжен от дървета път. Тогава се обади Уилоу:

— Щеше да е по-добре, ако можехме да не вземаме и Елизабет с нас.

Бен кимна.

— Зная това. Но не можем да я оставим след нещо подобно. Майкъл Ард Ри ще разбере, че е замесена и за нея ще е по-добре да не остава. Баща й ще разбере, след като Майлс му обясни. Ще се погрижим за тях.

— Хммм! — изпръхтя Майлс. — Док, ти направо си полудял, знаеш ли? Нищо чудно, че ти харесва да живееш в някаква си вълшебна страна!

Уилоу се отпусна на седалката и отново притвори очи. Дишаше накъсано.

— Сигурна ли си, че можеш да се справиш? — тихо я попита Бен. Силфидата само кимна в отговор.

Те караха между лозята и накрая стигнаха електрическия сензор, който автоматично запалваше прожекторите. Когато стигнаха до усамотената каменна стена, железните врати се отвориха и подвижният мост и входните решетки на Гроум Уайт бяха задействани. Дворецът изглеждаше огромен и страшен на фона на снишилите се облаци и далечните планини. Очертанията на кулите и парапетите му бяха обгърнати в дъждовна пелена и мъгла. Чистачките на колата махаха напред-назад, като замъгляваха и проясняваха пред погледа им ширналото се пространство пред тях. Бен караше колата по криволичещия път и все не можеше да се освободи от чувството, че нещо е забравил.