Магьосникът Куестър Тюс
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът Куестър Тюс». Краткое содержание книги:
Пресякоха подвижния мост, преминаха през зейналата врата и свърнаха по колелото. Прожекторите светеха сред мъглата и мрака, но стражите, които охраняваха снощи, никъде не се виждаха. Което не значи, че ги няма, каза си Бен и спря колата в близост до входа.
Те бързо излязоха и се спуснаха под стряхата на централния вход, като Бен придържаше Уилоу, за да не се подхлъзне. Почукаха и зачакаха. Вратата се отвори на мига и се появи портиерът, за да ги посрещне. Когато ги видя, той запримига от изненада.
Пред очите му се бяха изправили една горила, едно рунтаво куче и млада жена, боядисана в зелено от главата до краката.
— Добър вечер — поздрави Бен в своя кучешки костюм. — Дошли сме да вземем Елизабет за училищната забава по случай Вси Светии. Аз съм господин Баркър, това е съпругата ми Хелън, а това е господин Кембъл — той ги представи доста бързо, тъй че да не се запомнят имената им и така и стана.
— О! — портиерът не беше много словоохотлив. Махна им обаче да влязат и те го направиха с удоволствие. Застанаха във фоайето, като бършеха дъждовните капки от лицата си и предпазливо се оглеждаха наоколо. Портиерът веднага ги огледа, след което отиде до телефона да се обади на някого. Бен затаи дъх. Портиерът остави слушалката и се върна.
— Госпожица Елизабет помоли някой измежду вас да иде да й помогне да си сложи костюма — каза той.
— Да, аз мога да й помогна — предложи с готовност Уилоу. — Зная пътя, благодаря ви.
Тя се скри по витата стълба и се скри от погледите им. Бен и Майлс седнаха на една пейка във фоайето, застанали нащрек като огромни подпори за книги в антикварен магазин. Портиерът ги огледа още малко, сякаш се опитваше да проумее как е възможно възрастен човек със здрав разум да се облече по този начин, после свърна в коридора и се изгуби от погледа.
Бен усети как се изпотява под двата костюма, които носеше и подмишниците му овлажняват.
Дотук добре, каза си той.
Уилоу леко почука на спалнята на Елизабет и зачака. Почти веднага вратата се отвори от дребен клоун с къдрава оранжева коса, намазано с белило лице и огромен червен нос.
— О, Уилоу! — промълви Елизабет и я дръпна за ръката вътре в стаята. — Всичко се обърка!
Уилоу нежно я хвана за рамото.
— Какво се е объркало, Елизабет?
— Абърнати! Той е… толкова особен! Ходих след училище в клетката да го видя — да разбера дали е там. Зная, че не биваше, но много се тревожех, Уилоу! — думите й направо валяха от устата й. — Измъкнах се тайно от стаята си. Внимавах никой да не ме забележи, после слязох долу при тайния отвор в стената, който води до мазетата. Абърнати беше затворен в една клетка, целият във вериги! О, Уилоу, той изглеждаше така нещастен! Беше проскубан и мръсен. Подсвирквах му, виках го, но той дори не ме позна. Стори ми се… стори ми се, че не може да говори! Изрече някакви пълни безсмислици, а и не можеше нито да седи, нито да се движи, нито нищо! В сините й очи проблеснаха сълзи.
— Уилоу, той съвсем се е поболял! Не съм сигурна дори, дали може да ходи!
Уилоу почувства как я обзема страх и несигурност, но бързо успя да се отърси от тях.
— Не се страхувай, Елизабет — каза тя уверено. — Покажи ми къде е. Всичко ще се нареди.
Те се промъкнаха от стаята в пустия коридор — дребният клоун и смарагдовозелената вълшебница. В единия край на коридора тиктакаше стар часовник и до тях слабо долитаха далечни гласове. Елизабет заведе Уилоу в мазе, натъпкано с метли. Тя затвори вратата зад себе си и извади джобно фенерче, след което няколко секунди натиска задната стена, докато една секция от нея се отвори. Те бавно се спуснаха по стълбището, пред което се озоваха, като отминаха няколко завоя, две площадки и един къс тунел, докато най-сетне стигнаха друга подвижна секция в стената, този път с ръждясала метална дръжка.
— Той е точно оттатък! — прошепна Елизабет.
Тя хвана дръжката и я издърпа. Стената се отдръпна навътре и ги лъхна такъв застоял, мръсен въздух, че Уилоу за малко не се задуши. Почувства, че й се гади, но тя преглътна и почака това да отмине.
— Как си, Уилоу? — попита загрижено Елизабет и сведе към нея ярко оцветеното си клоунско лице.
— Добре съм, Елизабет — прошепна Уилоу. Сега нямаше право да се предаде. Само още малко, казваше си тя. Само още малко.