Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Роклята беше подходяща за търговка — с високо деколте, фина тъкан и с добра кройка, макар и без никакви украси. Иглата на лявата й гръд — малко кръгче тъмен гранат, обкован със злато — може би беше малко прекалена за търговка, но й беше дар от панархесата на Тарабон заедно с още накити, много по-богати, скрити в един тайник под капрата. Носеше си я, за да й напомня, че дори жени, които седят на тронове, понякога имат нужда да ги стиснеш за врата и да ги поразтърсиш. Сега, след като й се бе наложило да се оправи с Аматера, разбираше малко повече как и защо Кулата манипулира крале и кралици.
Подозираше, че Аматера смята даровете си за един вид подкуп, с който да ги накара да напуснат Танчико. Беше готова дори да им закупи кораб, за да не останат в града нито час повече, отколкото беше необходимо, но никой не искаше да продаде. Малкото съдове, останали в Танчико, които ставаха за нещо повече от крайбрежни разходки, бяха претъпкани с бежанци. Освен това един кораб беше очевидният начин, най-бързият начин да напуснат града, а Черната Аджа със сигурност щяха да търсят нея и Елейн под дърво и камък след всичко, което се бе случило. Поради което се стигна до този фургон и дългия път през земя, разкъсвана от гражданска война и безвластие. Тя вече започваше да съжалява, че толкова настояваше да избегнат корабите. Не че щеше да си го признае пред останалите, естествено.
Когато се опита да върне меха на Джюйлин, той й махна с ръка. Иначе корав мъж, като че ли издялан от тъмно дърво, той никак не се чувстваше удобно на гърба на кон. На нея й изглеждаше смешен. Не толкова заради явната нескопосност, с която яздеше, а заради глупавата червена тарабонска шапка, която си бе нахлупил върху сплъстената черна носа — конична, без периферия, висока и с плосък връх. Никак не отиваше на тъмното му тайренско палто, вталено до кръста и след това падащо свободно. На нея лично й приличаше на торта върху главата му.
С много мъка продължи да лази напред, с кожения мях в едната ръка и плющящата на гърба й шапка, като в същото време сипеше люти ругатни по адрес на тайренския хващач на крадци — „Той — ловец на крадци? Никога!“ — към Том Мерилин — „Надут веселчун такъв!“ — и към Елейн от Дома Траканд, щерка-наследница на Андор, която най-много заслужава да я стиснеш за вратленцето и да й набиеш малко ум в главата!
Смяташе да се напъха на дървената седалка между Том и Елейн, но златокосото момиче се беше притиснало плътно до веселчуна и стискаше под мишница стария глупак с белите мустаци, сякаш се боеше да не изпадне. Свила устни, Нинив трябваше да се примири с мястото вдясно от Елейн. Поне се радваше, че отново беше прибрала косата си на прилична плитка, дебела колкото китката й и висяща до кръста й — можеше да си я дръпне, вместо да издърпа ухото на Елейн. Досега момичето се беше държало сравнително разумно, но изглежда, нещо в Танчико й беше поразмътило ума.
— Вече не ни преследват — обяви Нинив, след като се разположи на мястото си. — Можеш най-после да го позабавиш това чудо, Том. — Можеше да го извика и от задницата на фургона, без да й се налага да се катери по сандъците, но представата как подскача и им подвиква да забавят я беше спряла. Не обичаше да се прави на глупачка пред собствените си очи и още по-малко й харесваше другите да я виждат изпаднала в глупаво положение. — Я да си сложиш шапката — сопна се тя на Елейн. — Тази твоя бяла кожа няма да издържи дълго на такова слънце.
Както почти беше очаквала, момичето пренебрегна приятелския й съвет.
— Ти караш чудесно! — възкликна момичето, след като Том дръпна юздите и подкара впряга с четирите коня ходом.
Високият жилав мъж я изгледа и рунтавите му бели вежди помръднаха, но единственото, което отвърна, беше:
— Имаме си нова компания отпред, дете.
Е, може би не беше чак такъв глупак.
Нинив погледна и видя конната снежноплаща колона на полегатото нанагорнище пред тях — петдесетина мъже с лъскави брони и блестящи конични шлемове придружаваха керван тежко натоварени фургони. Чеда на Светлината. Тя изведнъж много се замисли за кожената каишка, висяща на шията й под роклята, и за двата пръстена, подмятащи се между гърдите й. Тежкият златен пръстен с печат на Лан, пръстенът на кралете на изчезналия Малкиер, нямаше да говори нищо на Белите плащове, но ако видеха пръстена на Великата змия…
„Глупава жена! Как ще го видят, освен ако не решиш да се съблечеш!“
Тя притеснено огледа двамата си спътници. Елейн не можеше да престане да е красива, а сега, след като беше пуснала Том и отново пристягаше зелената забрадка, крепяща сламената й шапка, жестовете й изглеждаха по-уместни за кралски трон, отколкото за търговски фургон, но като се изключеше това, че е синя, роклята й не се отличаваше особено от тази на Нинив. Накити по себе си нямаше. Беше нарекла даровете на Аматера „безвкусни дрънкулки“. Щеше да мине — бяха успявали вече петдесетина пъти, откакто напуснаха Танчико. Едва. Само че това беше първата им среща с Бели плащове. Том, в дрехите си от груба кафява вълна, можеше да мине за някой от хилядите чворести белокоси мъже, изкарващи прехраната си с фургони. А Джюйлин си беше Джюйлин. Той знаеше как да се държи, въпреки че имаше вид на човек, който вместо да язди кон предпочита да си е стъпил здраво на краката, с бойната си тояга в ръце или мечотрошача, който носеше на колана си.