Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Когато няколко Бели плаща се отделиха от челото на колоната, Том отби в едната страна на пътя и спря. Нинив изписа на лицето си добродушна усмивка. Надяваше се да не са решили, че им трябва още един фургон.
— Светлината дано да ви освети, капитане — обърна се тя към тесноликия мъж, който очевидно беше водачът им, единственият, който не носеше пика. Нямаше никаква представа какъв ранг означават двата златни пискюла на лявата страна на плаща му, точно под сияйния слънчев изгрев, който носеха всички, но според личния й опит мъжете бяха склонни да приемат всяко ласкателство. — Много се радваме, че ви виждаме. Едни разбойници се опитаха да ни ограбят няколко мили назад по пътя, но като по чудо се изви буря и едва се спас…
— Вие сте търговка? Малко търговци идват откъм Тарабон напоследък. — Гласът на мъжа беше също тъй груб, както и лицето му, а то имаше такъв вид, сякаш всичката възможна радост се бе изпарила от него още когато е излязъл от бебешката люлка. Подозрителност изпълваше тъмните му, дълбоко хлътнали очи. Нинив не се съмняваше, че и това също е нещо постоянно при него. — Закъде сте тръгнали, и с какво?
— Бои караме, капитане. — Доста се понапъна, за да задържи усмивката си под този суров немигащ поглед. Том твърде сполучливо се правеше на отегчен — просто фургонджия, на когото му е все тая ще кара ли, или ще дреме, стига да му плащат, а Джюйлин, ако и да не сваляше тъпата си шапка, която все някога трябваше да махне от тъпата си глава, поне не приличаше на нещо повече от някой не особено заинтересован наемник, който няма какво да крие. Когато погледът на Белия плащ се измести към Елейн, Нинив усети как тя се вкочани и бързо заговори. — Тарабонски бои. Най-добрите в света. Мога да получа добра цена за тях в Андор.
По сигнал от страна на капитана — или какъвто там беше — един от останалите Бели плащове мина с коня си зад фургона, сряза едно от въжетата с камата си, отметна единия край на платнището и огледа сандъците.
— Надписани са „Танчико“, лейтенант. На този пише „алено“. Искате ли да ги отворя?
Нинив се надяваше, че офицерът на Белите плащове ще приеме тревогата, изписана на лицето й, правилно. Макар и да не поглеждаше към Елейн, почти усети как тя напира да скастри войника за лошите му обноски. Но пък всеки истински търговец щеше да се притесни, ако изложат боите му на външно влияние.
— Ако благоволите да ми покажете сандъците, които искате да ви се отворят, капитане, ще съм повече от щастлива да го сторя сама. — Мъжът изобщо не реагира нито на пресиленото й ласкателство, нито на предложението й за съдействие. — Сандъците са запечатани, за да ги предпазя от прах и вода, нали разбирате. Ако капакът на сандъка се счупи, няма да мога да го запечатам с восък.
Керванът се заточи покрай тях сред облак прах; кочияшите бяха грубо облечени обикновени мъже, но войниците яздеха вдървено изправени и дългите им пики бяха наклонени под един и същи ъгъл. Макар със запотени лица и покрити с прах, изглеждаха корави мъже.
Лейтенантът на Белите плащове изтри потта от челото си и даде знак на подчинения си да се отдръпне от фургона. Очите му не се откъсваха от Нинив.
— Значи от Танчико идвате?
Нинив кимна: самото въплъщение на добродушие и откритост.
— Да, капитане. От Танчико.
— Какво ново в града? Носят се разни слухове.
— Слухове ли, капитане? Когато напуснахме, нямаше почти никакъв ред. Градът беше пълен с бежанци, а в околностите гъмжеше от бунтовници и разбойници. Търговията почти не съществува. — Това си беше самата истина, чиста и проста. — Точно затова тези бои ще ми докарат много добра цена. В скоро време, струва ми се, на пазара няма да има добра тарабонска боя.
— Не ме интересуват бежанците, търговията и боите, търговко — отвърна й хладно офицерът. — Андрик все още ли беше на трона?
— Да, капитане. — Явно според мълвата някой беше завзел трона в Танчико и беше свалил краля, и може би някой наистина го беше направил. Но кой? Някой от разбунтувалите се лордове, които се биеха помежду си също така яростно, както срещу Андрик, или Заклетите в Дракона, които се бяха обрекли на Преродения Дракон, без дори да са го видели? — Когато напуснахме, Андрик все още беше крал, а Аматера все още си беше панархеса.