Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Очите му подсказваха, че се съмнява в искреността й.
— Говори се, че са се намесили вещиците на Тар Валон. Да си виждала някоя Айез Седай или да си чувала за тях?
— Не, капитане — отвърна бързо тя. Пръстенът на Великата змия между гърдите й като че ли започна да й пари кожата. Петдесет Бели плаща, толкова близко до тях. Този път една прашна буря нямаше да помогне, а и все едно, колкото и да не искаше да си го признае, тя беше по-скоро изплашена, отколкото ядосана. — Простите търговци не се бъркат в такива неща. — Той кимна и тя рискува да го попита нещо. Каквото и да е, само за да смени темата. — Ако благоволите, капитане, влезли ли сме вече в Амадиция?
— Границата е на пет мили на изток — обяви той. — Засега. Първото село, в което ще влезете, е Мардецин. Подчинете се на закона и ще бъдете добре. Там има гарнизон на Чедата на Светлината. — Каза го така, сякаш гарнизонът щеше да използва цялото си време, за да се увери, че се подчиняват на закона.
— Вие да промените границата ли сте дошли? — попита Елейн изведнъж и много хладно. Нинив беше готова да я удуши.
Хлътналите подозрителни очи мигом се преместиха към Елейн и Нинив каза припряно:
— Простете й, милорд капитане. Това е дъщерята на най-голямата ми сестра. Въобразява си, че е трябвало да се роди като благородна лейди, а в същото време не може да се държи настрана от момчетата. Затова майка й я изпрати с мен. — Възмутеното ахване на Елейн си дойде точно на място. При това прозвуча съвсем искрено. Нинив си помисли, че май не беше нужно да добавя и това за момчетата, но изглежда, свърши работа.
Белият плащ ги изгледа още веднъж продължително, след което каза:
— Лорд-капитан командирът изпраща храна в Тарабон. Помощ за гладните. Иначе тарабонската паплач ще нахлуе през границата и ще започне да краде всичко, което става за дъвчене. Вървете в Светлината — добави той, след което подкара коня си в галоп, за да догони челото на колоната. Не беше нито съвет, нито благословия.
Том подкара фургона веднага щом офицерът ги остави на мира, но всички запазиха мълчание, докато не отмина и последният войник и прахолякът, вдиган от кервана не се слегна.
Нинив глътна малко вода, за да накваси гърлото си, натика меха в ръцете на Елейн и изсъска:
— Що за глупости дрънкаш! Не си на майчиния си трон!
— Ти пълзиш, Нинив. — Гласът на Елейн се изтъни в подигравателна сервилност. — Много съм добричка и послушничка, капитане. Мога ли да ви цункам ботушите, капитане?
— Нали уж сме търговци, а не маскирани кралици!
— Търговците не са длъжни да бъдат блюдолизци! Късмет имаш, че той не си помисли, че се мъчим да скрием нещо, като се правим на толкова раболепни!
— Но и не си вирят носовете пред петдесет Бели плаща с пики! Или може би се надяваше, че ще ги надвием всички с помощта на Силата, ако се наложи?
— А ти защо му каза, че не мога да стоя настрана от момчетата?
— Бях готова да му кажа всичко, което би го накарало да се махне и да ни остави на мира! А ти…
— Я да млъкнете и двете — скастри ги Том. — Докато не са се върнали да видят коя от двете убива другата.
Нинив се извъртя да погледне назад, макар да знаеше, че Белите плащове вече са твърде далече, за да ги чуят. Елейн направи същото.
Нинив здраво стисна плитката си и погледна сърдито Том, но Елейн отново се притисна до ръката му и направо му загука.
— Прав си, Том. Съжалявам, че повиших тон. — Джюйлин ги гледаше накриво, като се правеше, че хич не ги гледа — беше достатъчно благоразумен, за да не се приближава и да се включва в малкия скандал.
Границата между Тарабон и Амадиция се бележеше само от два високи каменни стълба от двете страни на пътя. Хълмовете постепенно взеха да стават малко по-високи, но иначе земята си оставаше все същата — кафява трева и горички без почти никакви зелени листа с изключение на пиниите и други вечнозелени. Ниви с каменни синури и покрити със слама каменни фермерски къщи осейваха склоновете и падините, но имаха запуснат вид. Не се вдигаше пушек от комините, нямаше хора, работещи по полето, нито овце или крави. Тук-там кокошки щъкаха из някой фермерски двор край пътя, но се разбягваха, подплашени от трополенето на фургона. С гарнизон на Бели плащове или не, хората явно не искаха да рискуват с набезите на тарабонски мародери толкова близо до границата.
Когато от върха на поредния хълм видяха Мардецин, на слънцето все още му оставаше дълъг път, докато се изкачи до зенита. Селището пред тях изглеждаше твърде голямо, за да се нарече село — почти една миля в диаметър, на склоновете на два хълма, между които течеше река. Виждаше се широк каменен мост, а много от къщите бяха покрити с плочи, вместо със слама. Широките улици бяха изпълнени с народ.