Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Той забеляза отделни страни на качеството като единство, релефност, убедителност, лаконичност, чувствителност, яснота, колорит, лекота на израза, напрежение, блясък, точност, съразмерност, задълбоченост и т.н.; остави всяка една от тях така зле дефинирана, както и качеството, но ги демонстрира с помощта на същата техника с четене пред групата. Показа как се постига една от страните, наречена единство; как липсата на вътрешна свързаност на едно съчинение може да се избегне с помощта на техника, наречена съставяне план на изложението. Убедителността на едно твърдение би могла да се засили с помощта на способ, наречен бележка под линия, който дава възможност за позоваване на достоверен източник. Планът на изложението и бележките под линия са обикновени неща, които се преподават във всички курсове по реторика за начинаещи, но сега, като средства за повишаване на качеството, те имаха някаква цел. И ако някой студент предложи куп тъпи бележки под линия или немарлив план на изложението, които показват, че просто през пръсти е изпълнявал една Задача, може да му се каже, че е изпълнил буквата на задачата, но не се е подчинил на нейния дух — качеството — и затова работата му е без стойност.
И сега, в отговор на вечния студентски въпрос: „Как да направя това?“, който го бе накарал да се чувствува безсилен до такава степен, че да мисли за оставка, той можеше да отговори. „Няма абсолютно никакво значение как го правиш! Както си го направил, е добре.“ Някой дебелоглав студент би могъл да попита в час: „А как разбираме кое е добро?“ Но още преди въпросът да е изречен напълно, той ще разбере, че отговорът вече е даден. Някой друг студент обикновено ще му каже: „Просто го разбираш.“ Ако първият кажеше: „Не, не разбирам“, щеше да чуе: „Напротив, разбираш. Той го доказа.“ Студентът бе окончателно и напълно впримчен в това, да прави собствени оценки за качеството. И точно това, а не нещо друго, го учеше как се пише.
Досега Федър бе принуждаван от академичната система да казва какво иска, макар да знаеше, че това принуждава студентите да се приспособяват към изкуствени формулировки, които унищожават собственото им творческо начало. Студентите, които възприемаха неговите правила, бяха след това укорявани за неспособността им да творят или да създадат нещо, което да отрази техните лични представи за това, кое е хубаво и кое не.
Сега с това бе свършено. Като обърна наопаки основното правило, че всичко, което ще се преподава, трябва първо да се дефинира, той намери изход от цялото положение. Не изтъкваше принципи, никакви правила за добро писане, никаква теория — но въпреки това посочваше нещо, което бе твърде реално, чиято реалност те не можеха да отрекат. Вакуумът, образуван от премахването на оценките, изведнъж се изпълни с недвусмислена цел — качество — и всичко застана на местото си. Смаяните студенти идваха в кабинета му и казваха: „Аз ненавиждах английския. Сега му отделям повече време, отколкото на каквото и да било друго.“ И не само един-двама. Много. Цялата концепция за качеството бе чудесна. Действуваше. Бе необяснимата, индивидуална, вътрешна цел на всяка творческа личност — поне на черната дъска.
Обръщам се да видя какво прави Крис. Лицето му изразява умора.
Питам го:
— Как си?
— Добре — отвръща той, но тонът му е предизвикателен.
— Можем да спрем някъде и да опънем палатката — казвам.
Хвърля ми свиреп поглед и аз млъквам. Скоро го виждам да ме задминава и да поема по склона. Виждам, че се напъва, за да се откъсне напред. Продължаваме.
Федър стигна чак дотук в концепцията си за качеството, защото умишлено отказваше да се огледа извън рамките на класните занимания. Думите на Кромуел: „Никой не отива толкова далеч, колкото оня, който не знае къде отива“, са много подходящи в случая. Той не знаеше накъде се е насочил. Знаеше само, че работата му върви.
След време обаче се запита защо върви, особено след като вече бе разбрал, че тя е ирационална. Защо един ирационален метод да върши работа, когато всички рационални методи са до такава степен негодни? Имаше интуитивно усещане, което бързо се усилваше, че онова, на което се бе натъкнал, не е дребен похват. То отиваше далеч по-нататък. Колко по-нататък, не знаеше.
Това бе началото на кристализацията, за която говорих по-горе. По онова време някои се чудеха: „Защо ли толкова се е запалил по това качество?“ Но те виждаха само думата и нейния реторичен контекст. Не съзираха някогашното му отчаяние от абстрактни въпроси за самото битие, от които се бе отказал победен.