Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Пресягам се към раницата си и изваждам сирене.
— После какво стана? — пита Крис.
— Чакай да отрежа малко сирене.
Вземам ловджийския си нож и държа сиренето през опаковката, така че пръстите ми да не го докосват. Отрязвам резен, дебел четвърт инч, и го протягам към него. Взема го.
— После какво стана?
Наблюдавам го, докато задъвче първата хапка.
— Лосът ме гледа, трябва да е било към пет секунди. После погледна надолу към майка ти. После пак погледна към мен и револвера, който лежеше, кажи-речи, на върха на големия му заоблен нос. После се усмихна и бавно се отдалечи.
— О! — казва Крис. Изглежда разочарован.
— При такава среща те обикновено нападат — казвам аз, — но този просто си е помислил, че е хубаво утро, а ни първи сме отишли на онова място, така че защо да си разваляме отношенията? И затова се усмихна.
— Те могат ли да се усмихват?
— Не, но така изглеждаше.
Прибирам сиренето и добавям.
— По-късно същия ден скачахме от скала на скала надолу по един склон. Тъкмо се готвех да скоча върху един огромен кафяв скален блок, когато изведнъж огромният кафяв скален блок скочи във въздуха и избяга в гората. Беше същият лос… Мисля, че доста сме му омръзнали на лоса тоя ден.
Помагам на Крис да се изправи на крака.
— Вървеше малко бързичко — казвам. — Тук планината става стръмна; ще трябва да се движим по-бавно. Ако се движиш твърде бързо, не ти стига въздухът, а когато не ти стига въздухът, главата ти се замайва и това отслабва духа и си викаш: не мога да издържа. Така че повърви известно време бавно.
— Ще мина зад тебе — казва той.
— Добре.
Сега се отдалечаваме от потока, който следвахме и започваме да изкачваме стената на каньона; насочвам по такъв ъгъл, че изкачването да е възможното най-постепенно.
Планините трябва да се изкачват с колкото е възможно по-малко усилия и без нетърпение. Същността на собствената природа трябва да определя скоростта. Ако започне да не те сдържа, ускори крачката. Задъхаш ли се — намали. Планини се изкачват в състояние на равновесие между нетърпение и изтощение. И тогава, когато вече не мислиш за предстоящото, всяка крачка се превръща от начин за стигане до целта в уникално събитие само по себе си. Това листо е с разкъсани краища. Тази скала май се клати. От това място снегът се вижда по-лошо, макар да е по-близо до него. Това са неща, които се забелязват, така или иначе. Да се живее само за някаква бъдеща цел е повърхностно. Склоновете на планината крепят живота, а не върхът й. Тук нещата назряват.
Но, разбира се, без върха не може да има никакви склонове. Върхът е, който определя склоновете. И така, вървим напред… предстои ни дълъг път… не бързай… просто стъпка подир стъпка… с малко шъто̀куа за развлечение… Духовните образи са толкова по-интересни от телевизията, че е срамота, дето повече хора не се преориентират към тях. Вероятно смятат, че онова, което ще видят на екрана на съзнанието си, не е важно, но съвсем не е така.
Има един голям фрагмент, свързан с първия час на Федър, след като бе задал темата: „Какво е качество в мисловността и словесността?“. Атмосферата бе наелектризирана. Почти всички се чувствуваха така безсилни и раздразнени от въпроса, както бе и той.
— Откъде накъде трябва да знаем какво е качество? — питаха те. — Вие трябва да ни кажете.
Тогава той им каза, че също не може да го измисли, а наистина иска да знае. Бе им го дал като задача с надеждата, че някой ще намери добър отговор.
Това бе искрата, която причини взрива. Рев на негодувание разтърси стаята. Преди да се бе уталожила суматохата, друг преподавател бе проврял глава през вратата, за да разбере какво става.
— Няма нищо — каза Федър. — Просто случайно попаднахме на един истински проблем и ни е трудно да се съвземем от удара.
На някои от студентите това се видя любопитно и шумът постепенно замря.
Тогава той използува случая да се върне за малко към темата си: „Поквара и упадък в храма на разума“. Мерило за тази поквара е, каза той, обстоятелството, че студентите се вбесяват, когато някой се опитва да ги използува за търсене на истината. А да я търсите в действителност, ви се струва дяволско наказание.
Истината е, каза той, че на него действително му се ще да разбере какво мислят — не за да им постави оценки, а защото действително иска да знае.
Изглеждаха объркани.
— Проседях цялата нощ — каза един.
— Готова бях да зарева, така бях обезумяла — обади се едно момиче до прозореца.