Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Младият човек свали ръкавиците си. Прокара тънката си ръка през косата си — късо подстригана и наръсена от дъжда — и се огледа из тихата стая.
— Добър вечер — рече той. — Кой е съдържателят тук?
Тишина. Шумолене. После Джордж Фокс прочисти гърлото си.
— Това трябва да съм аз.
— О, добре. Искам да поговорим, моля. — Това бе изречено тихо, но носеше намек за власт. Всичко в младия мъж беше такова: палтото, елегантното черно сако, бялата риза с къдрички, лачените обувки. По свой си начин той представляваше една толкова чужда за салона на „Жабата“ фигура, колкото демона без лице.
Из стаята се понесоха вълни от враждебност и страх. Младият човек се усмихна.
— Ако нямате нищо против.
Джордж Фокс пристъпи напред.
— Какво мога да направя за вас?
Младият мъж бе с половин глава по-нисък и доста по-слаб от едрия господин Фокс.
— Мисля, че тук при вас работи едно момиче — каза той. — Как се казва тя?
Един или двама клиенти, които стояха на бара, обърнаха очи към Кити, която се бе притиснала назад към шкафчето. Вратата към коридора бе близо: можеше да се измъкне през кухнята и да избяга.
Господин Фокс примигна.
— Ъъъ, Клара Бел. Тя е единственото момиче след като Пеги напусна… — Гласът му отслабна и стана предпазливо враждебен. — Защо? Защо питате?
— Клара Бел на работа ли е тази вечер? Джордж Фокс се поколеба. Това беше отговорът, който очакваше младият човек.
— Хубаво — каза той. — Доведете я. — Огледа се. Кити бе скрита зад редовните клиенти на бара. Тръгна бавно към задната врата.
— Доведете я — каза отново младият мъж. Джордж Фокс все още не помръдваше. Лицето му се бе вкаменило, очите му бяха изпъкнали.
— Защо ви трябва? — повтори той вяло. — Кой сте вие? Каква работа имате с нея?
— Не съм свикнал — рече младият човек (гласът му звучеше изморено) — да се обяснявам, нито пък да искам нещо повече от веднъж. Аз съм от правителството. Това трябва да е достатъчно за всеки един от вас тук… О, съжалявам! Не мисля така…
Един мъж, седнал близо до изхода, се бе измъкнал от мястото си и бързаше към вратата. Отвори я и се опита да излезе. Магьосникът изрече дума и направи знак. Човекът бе отхвърлен силно назад в стаята, падайки тежко до камината. Вратата се затръшна толкова силно, че украсата по стените се разтрака.
— Нито един от вас няма да напусне тази стая, докато не се намери Клара Бел. — Младият мъж погледна раздразнено към лежащия на пода гражданин. — Стига си пъшкал! Не си наранен. — Обърна се обратно към Джордж Фокс. — Е?
Кити беше до задната врата. Един от клиентите на бара кимна с глава едва доловимо.
— Хайде — изсъска той. — Изчезвай.
Младият човек тропна с обувка по плочките.
— Няма да се изненадате да научите, че не съм дошъл в този коптор сам. Ако не ми доведете момичето до тридесет секунди, ще издам някои заповеди, които ще ви накарат дълбоко да съжалявате. — Той си погледна часовника.
Джордж Фокс погледна към пода. После погледна към тавана. Ръцете му се свиваха и отпускаха. Опитваше се да не среща умоляващите погледи на хората наоколо. По страните му имаше бразди от умората и възрастта. Отвори уста, затвори я…
— Всичко е наред, Джордж. — Кити си проби път покрай бара; носеше палтото си преметнато на едната ръка. — Няма да се наложи. Благодаря, Джордж. — Вървеше бавно между масите. — Е, господин Мандрейк? Ще вървим ли?
За момент магьосникът не отвърна. Зяпаше я, бледото му лице бе леко зачервено, вероятно от горещината в стаята. Съвземайки се, той леко се поклони.
— Госпожице Джоунс! За мен е чест. Имате ли нещо против да дойдете с мен? — Той отстъпи настрани. С изправен гръб, заковала поглед напред, Кити мина покрай него. Той я последва до вратата.
Младият човек погледна назад към тихата зала.
— Извинявам се, че смутих вечерта ви. — Той излезе и вратата се затвори. Почти минута никой не помръдна, нито проговори.
— Ще ти трябва нов барман, Джордж — рече някой.
Наблюдателната сфера в двора бе изчезнала. Няколко коли минаха по пътя отсреща. Ръмеше лек дъжд. Кити чу в мрака как барабани в реката под парапета. Хладният въздух и няколко мокри пръски погладиха лицето й. Внезапният им допир я накараха да се почувства жива.
Зад нея прозвуча глас:
— Госпожице Джоунс, колата ми е наблизо. Предлагам ви да повървим дотам.
При този звук Кити почувства, че я обзема бурен възторг. Вместо страха, който трябваше да изпитва, тя чувстваше само непокорство и някакъв вид радост. След първоначалния шок при появата на Мандрейк, сега тя беше напълно спокойна и странно жизнена. В продължение на три дълги години тя бе водила уединен, предпазлив живот. Сега, след като всичките й надежди бяха разбити, тя знаеше, че не би могла да понесе този живот дори и миг повече. Искаше да действа, независимо от последствията. Старото й безразсъдство отново я заля, подтикнато от вълната безсилна ярост.