През дебрите на Балкана

В Топоклу намерих друг хан, чийто притежател бе турчин. В него цареше чистота и имаше хубаво кафе и тъй като пътят за Стаянова минаваше оттук, останах, за да изчакам приятелите си.

Мислех, че ще минат през Топоклу едва надвечер, но когато ги видях да идват, беше все още следобед. Платих за консумираното от мен и бързо ги настигнах. Те се учудиха не по-малко, че ме виждат тук, защото бях възнамерявал да ходя в Палаца. Като им разказах какво ми се бе случило, Халеф много съжаляваше, че не е присъствал.

Не бяха спали и тръгнали още на зазоряване. Конете им бяха много уморени от дългото пътуване, но до Исмилан, където и хората, и животните щяха да се радват на по-дълга почивка, щяха да издържат.

Като стигнахме до целта, разпитахме за кафенето на майстора на оръжие Деселим. Научихме, че е не само кафене, а и хан и че много пътници остават да пренощуват в него.

Разбира се, не беше безопасно да оставаме в дома на човека, който си бе счупил врата заради мен, но тук все още никой не знаеше за случилото се нещастие и тъй като Деселим беше тъст на Жълтоликия, очаквах, че нашите бегълци също ще са при него. Може би щяхме да успеем да узнаем нещо, което ще ни бъде от полза.

Ханът се намираше на споменатата вече улица. Имаше доста голям двор с обори и една ниска постройка, в която се намираха спалните за пътниците. Това бяха малки стаички с доста странни легла. Одеяла и подобни неща трябваше да си носи самият пътник.

Като слязохме от конете, към нас се приближи човек с мрачен поглед и попита дали ще нощуваме. На утвърдителния ми отговор той каза:

— Тогава ще трябва да спите на двора. Всички стаи са заети. Няма никакви места.

— И за такива хора ли?

Казвайки това, посочих към копчата си. Любопитен бях да разбера дали тя щеше да окаже някакво въздействие.

— А, вие сте побратими — отвърна той бързо. — Това е нещо друго. Тогава ще ви намерим място, но ще трябва да спите по двама, защото мога да освободя само две стаи.

Ние, разбира се, се съгласихме и влязохме с него в двора, за да подслоним конете си. Докато правехме това, ми се стори, че долавям отдалеч някаква необикновена песен, но не й обърнах внимание. Първо ни заведоха в общото помещение на кафенето, където научихме приятната новина, че случайно можем да получим прясно сготвено пиле с ориз. Приехме го охотно.

В кафенето нямаше други посетители освен нас, а младият човек, който ни обслужваше, изглежда, смяташе говоренето за грях. Така че се хранехме мълчаливо и несмущавани от никого. После дойде намръщеният мъж, който ни бе посрещнал, за да ни покаже стаите.

— Притежавате копча — каза той — и с удоволствие бих си поговорил с вас, но сега нямам време, защото в градината имаме концерт.

— Кой пее? — попитах аз учудено.

— Певец от чужбина, който пристигна днес.

— Плащате ли му?

— Не. Дойде, за да пренощува тук. Седна в градината и започна да пее и всички гости наизлязоха да го слушат. Той продължава да пее, а те все още го слушат; така че трябва да им носим тютюн и кафе в градината. Това ни създава много работа.