Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Сами ще си излязат на друма. А вие заведете нас на мястото, където щяхте да станувате преди лова, да пренощувате, а зарана — сбогом. Зверовете, зубрите са там в дерето. А оттам, от вашия стан, ще намерим пътя до замъка и ще ви изчакаме да се върнете от лов.
— Но защо, най-светли? Щом сте навестили моя скромен замък, останете при нас, а заранта вкупом ще идем на лов…
— Уморен съм, ваше високоблагородие. Искам да си отпочина…
— Или вкупом сега ще тръгнем към замъка…
— Но защо да ви развалям забавлението? Само ни изпратете до вашия стан, където ще пренощувате. Нали е близо. Само на шест литовски версти.
— Полски, кажи-речи, дванайсет — измърморва ловчият.
— Нищо — възразява Станкевич, — време ми е да свикна. И да помним думите на вердикта: «Подолските мили, значи, украинските, са двойно по-дълги от полските, а колкото повече се доближаваме до Турция, толкова е по-голяма милята.» Там ще разпънете бивак, а ние ще продължим до замъка… Вие наистина трябва да се развеете, че от другата седмица на вас и на мен ни предстои нещо необичайно, чакат ни не много лесни и приятни дни — той поглежда нас, сетне княза. — А тези нека си вървят, път ги чака. Смятам, че кристалната ваза не е ценна, когато дъното й се пропука. Пък и други грижи ще имате, няма да ви е до съдини.
— Нямам намерение да я залепвам. Нека си вървят.
— Княже — тихо прошепва ловчият. — Ами откраднатите коне, ами товарът! Нима ще им го дадем? Те заслужават…
— Нека си заминават с багажите — обажда се дочулият Станкевич.
— Но там са…
— Млъкни — съска князът и мълчешката смушква с острата шпора ловчия по крака. Сега вече той изсъсква — от болка.
— На конете, проклетници! — тросва се княз Витаут. — Хайде, тръгваме.
Преследвачите се мятат на седлата, изчезват сред дърветата, стапят се, изгубват се. Помръкват светлините на факлите.
Главата на жената се отпуска върху гърдите ми.
— Боже, вечна да е славата ти — тя плаче. — Спаси ни от геената огнена, от вълчата паст.
— Недей, Ганна… Недей, Сташка… Недей, Гордислава — галя я аз по косата. — Свърши вече, сега всичко ще бъде наред…
Но мислите ми летят далеч. Потънал съм в тях.
Станкевич освободи забягналата съпруга на княза. Ясно, отмина времето, когато за прелюбодейство наказваха със смърт, макар че тук-там и сега се случва. Всички знаят за «симпатиите» му към княз Олшански. И друго: не е знаел, че аз съм любовникът, Валюжинич. Дали пък не е знаел? Много съм чувал за отношението на Станкевич към постъпките на Житимунд, макар че съдията предпочиташе да си мълчи. Знаел е. Сигурно е знаел. Затова ни освободи. Не е знаел само какво има в денковете върху гърбовете на откраднатите коне. Ако знаеше — нямаше лесно да се отървем.
А сега какво? Сега вече сигурно сме спасени. Шест полски мили — дванайсет нашенски. Сред мрака на нощната гора има четири часа път дотам, пък и дордето изпратят съдията до замъка и се наканят отново да ни преследват — още три и нещо, четири часа. През първите три часа ще се мъчим да си заплетем следите, още пет часа с все сили да препускаме през неговите земи. Сетне реката ще ни понесе към волния Неман. Спасени сме.
Но откъде това болезнено, тревожно предчувствие, че ни дебне някаква неминуема, неясна опасност, неумолима беда? Може би си струва да се върнем и да се оставим под защитата на съдията, на неговото име? Не, тогава може би ние ще останем живи, но парите на бунтовниците, оръжието, което ще купим един ден за тях — то ще бъде изгубено. Дори да умра, ще ги предам на онези, за които те са меч и живот, възможност да се сражават.
— Тръгваме. Препускай, Гордислава!
Конете са отпочинали малко, сега вече не е необходимо толкова да ги уморяваме. Клонките ни шибат по лицата. Гората се сгъстява все повече. Тя е нашата надежда, макар че нищо страшно и подсъзнателно неясно ни очаква.
… Тялото ми е — целият свят. Вървят по галерията дама и чер монах.
«Ясно… Ясно… Полудявам, полудявам… И не ще се възправя», както бе казал някой.
… Ох, колко ме боли главата. Вратата ми е отворена и вратата от стаята на Мултан е отворена, вън е синкаво мъгливо утро, безброй невидими капчици вода, които понякога се сблъскват с нечут звънтеж и се нанизват по летвите на стобора, падат по тревата, заплитат се в паяжините и ги украсяват с дъга, когато слънцето изгрее.
— Какво става с теб? — мърмори от стаята си Мултан. — Цяла нощ пъшкаш, приказваш нещо насън, дори скърцаш със зъби. Мотаеш се цял ден гологлав на слънцето, напече те, не ядеш, пушиш като бесен, нагълташ се с дим, че на туй отгоре пиеш всякакви боклуци.