Черният Олшански замък

«Лъжеш, уважаеми. Зная. Под жупана почти винаги носиш ризница. Пък и под копринения пояс за всеки случай, сигурен съм, си закопчал металически.»

А лицето му? Пази боже дори да ти се присъни такова подобие на сатаната. Лицето, сякаш излято от мед, черни мустаци, черни, но вече прошарени вълнисти коси, твърда уста, очи с цвета на стомана, пронизващи. Устните се извиват като две змийчета.

— Е, какво, вярна ми жено? Какво, младоженецо? Сполучи ли твоята измама? Толкова ли бързаше да ми прахосаш имота?

— Краден е твоят имот — аз отхвърлям монашеската качулка. — А онова, което не е откраднато, са Юдови сребърници, парите за продадените от теб другари.

Той се приближава. Враният кон тъпче зимзелена, извива очи и се зъби като дявол.

— Добре — усмихва се ездачът. — Посегна ти на жена ми, на имота ми, не се оплаквай сега от присъдата ми. Какво ще избереш? Обесване, две седмици в разтвор за щавене, да ти заякне кожата или слепи да ви натирим?

— Долен човек си ти, кален — отвръщам аз.

Той махва на отряда с ръкавицата.

— Всички да се спешат — и вдига глава. — Ах, дяволът. Как е научил къде отиваме? Хитър е, проклетият му лисугер.

Едва след минута дочувам далечния звук на рог, който се приближава непрестанно. Сетне сред гигантските черни дънери тук-там започват да просветват, сетне все повече да се изпълват с червено подвижни, все по-ярки петна.

Сетне на поляната излиза, съпровождан от четирима стражника с факли в левите ръце (десните им бяха или върху колчана, или върху дръжката на сабята) набит, но не много висок мъж с обикновена, но очевидно от скъп плат местна наметка, с жълти ботуши и спретната шапка от вълнен плат, обрамчена от тънка ивица пухкава кожа. В ръка държеше къс жезъл, знак на съдията.

Сваля си шапката, косите му се разпиляват, подстригани в кръг почти по селски. Лицето му е обикновено, слабо, макар и с широки скули и с твърди мускули на страните, очите му са проницателни и малко иронични.

«Съдията Станкевич. Един от малцината неподкупни, един от онези, които изкарват всяко дело до справедливия му и заслужен край.»

— Какво правиш, княже? Нали обеща? Научавам, че си излязъл на лов. Виждам сега какъв е този лов. И ми се врече да не преследваш и да не залавяш бегълците. Бива си я твоята дума, като виждам за седлата на твоите хора въжета. Какво сега, да пращам вестоносци при Жигимонт трети ли? Кръвта на Шведите и кръвта на Ягелоновци — как привличат те и друга кръв. Просто както магнитът желязото.

— Но ние наистина излязохме на лов — без да отмества поглед, заявява князът. — На лов, но ето че случайно се натъкнахме на тях. Сигурно те са се заблудили. Поне да ги изпратим до друма. А на заранта ще тръгнем пак на лов.