Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Другие детективы » Черният Олшански замък
Черният Олшански замък - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Черният Олшански замък

Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:

Уладзимир Караткевич е сред най-популярните писатели на Белорусия, той е един от творците, които създават облика на националната белоруска литература. През 25-годишния си творчески път е написал редица творби, станали широко известни в родната му страна и далеч зад пределите й. Започва писателската си дейност като поет, по-късно пише драми, сценарии, разкази, повести и романи. Особено популярни са повестите му „Кестенови листи“, „Чозения“, романите му „Христос слезе в Гродно“, „Класовете на нашата нива“.
1 ... 80 81 82 83 84 85 86 87 88 ... 148
Перейти на страницу:

— Да, кълбото се развива — кой знае защо, втори път тази вечер ме «издаде» наистина Сташка. — Само спорим коя кула е втора и коя — трета от ъгъла.

— Може пък да не е в тях — опитах се аз да поправя положението. Неочаквано събитие прекъсна разговора. Някаква сянка, черна в здрача, прекоси пътя ни и се шмугна в храстите. Лещакът зашумоля подир него.

— Кой е този? — тихо запитах аз.

— Дявол го знае — отвърна Ганчаронак. — Може да е някаква двойка… Или… Лапатуха. Никой не знае откъде идва и къде отива. Защо не го пратим, където трябва? Там ще има надзор, режим, храна.

— И съвсем ще го травмират — каза Олшански.

— Но той си вреди повече от всякаква травма. Ту нощува у баба Настуля — тя го прибира от съжаление. Ту в някоя от кулите на замъка. И не само през топлото време. Ще замръзне някоя нощ — ние ще отговаряме.

— Травма — Сташка сбърчи черните си вежди.

— Но той е безобиден. Жалим го — каза Ничипар.

— Глупости — измърмори Ганчаронак. — Безобиден луд… Трае си, трае си, и току-виж се нахвърли на някого. Трябва да се пазим, че всичко се случва.

Пред очите му са разстрелвали хора. Допускам, че и негови близки.

— Ех, приятели, страхувам се аз от него — въздъхна счетоводителят. — Ако ме нападне… куче не мога да ударя, камо ли човек… Е, със здраве, ние сме насам.

— А ние натам — казах аз и поведох Сташка към мостчето през Олшанка.

Това мостче представляваше в същност две греди, затова се наложи да хвана спътничката си за лакътя. Почувствувах колко е остър и топъл и как ръката й над сгъвката леко настръхна дали от студа, или от вълнение. Разбрах, че бих й определил среща дори накрай света. Много ми се искаше да я целуна и да заплавам нанякъде под това звездно небе, над тази бърза тясна рекичка; да й кажа нещо, каквото никой мъж не е казвал на никоя жена. Стори ми се, че и тя някак едва доловимо се накланя към мен.

Но си прехапах езика. Нямах право. Бях по-голям от нея с десет и повече години. Тя бе дете, а аз — човек, преживял прекалено много премеждия.

«Девойко, за какво съм ти аз» — помислих си аз с думите на някаква стара легенда.

Затова само постоях на върха в края на разкопките, проследих с тъга как тя, стройна като тръстика, отива към огъня, и мрачно закретах обратно към своята плебания.

Така беше през онази вечер: надникнах мимоходом о очите на любовта, каквато я бях очаквал почти цял живот, и сам си казах: «Не бива. Да не си посмял. Не разваляй живота на чудесната девойка, която заслужава по-добра участ.» И седнах на гредата пред караулката, пушех като луд, гледах в нощта, мислех за Сташка и каква, дали бе същата онази тяхна любов в миналото. Дали е била по-пресметлива, или може би нашата е по-пресметлива, а тяхната е била много по-мъжествена и самопожертвувателна?

Май накрая задрямах. Плавах по синя, много топла река, която лъкатушеше между златисти брегове. Някой ме примамваше от брега и изчезваше, сетне се появяваше отново, на друго място. Знаех и не знаех кой е, защото не показваше лицето си.

Сетне навред се разля светлосиня вода, над главата ми също такова синьо небе. Лежах по гръб, усещайки небето с очи, а водата с гърба си.

Бях център на вселената. Сетне в тази вселена възникна нечие лице. Аз, без никак да се учудя, промълвих на глас:

«Всичко видимо ще покрият водите и лика божии те ще отразят.»

— Спите ли? — Като през мъгла съзрях лицето на Леанард Жихович.

— Не.

Очите на ксьондза сякаш ми внушаваха нещо.

— Това е добре — със зловещ глас, както ми се стори в дрямката, произнесе той. — Мислете за хората, мислете за себе си.

И изчезна. Внезапно така ме унесе, че едва стигнах до леглото си и потънах в сън като в някаква яма.

Отново бе същият сън. Същият и не, продължение на предишния и сякаш не.

Удар и падане, стремително падане от скелите около костьола. Земята е все по-близо. Червено-зелен блясък като фосфорна светлина, сетне — взрив. И тъмнина.

Нощ, гигантски дънери, редки звездици из пролуките сред листата и коне, които запъхтени разкъсват въздуха с гърди, не — вятъра, не — урагана. Ала конете са уморени, зад гърбовете ни наближава, наближава тропотът на онези, на вражите подкови.

Ето поляна, скъпернически осветена от бледозелената светлина на смаляващата се луна. В далечината тя осветлява триъгълни или четириъгълни кули като пирамиди от недялан камък, сиво-зелен от мъх.

1 ... 80 81 82 83 84 85 86 87 88 ... 148
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)