Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Да, кълбото се развива — кой знае защо, втори път тази вечер ме «издаде» наистина Сташка. — Само спорим коя кула е втора и коя — трета от ъгъла.
— Може пък да не е в тях — опитах се аз да поправя положението. Неочаквано събитие прекъсна разговора. Някаква сянка, черна в здрача, прекоси пътя ни и се шмугна в храстите. Лещакът зашумоля подир него.
— Кой е този? — тихо запитах аз.
— Дявол го знае — отвърна Ганчаронак. — Може да е някаква двойка… Или… Лапатуха. Никой не знае откъде идва и къде отива. Защо не го пратим, където трябва? Там ще има надзор, режим, храна.
— И съвсем ще го травмират — каза Олшански.
— Но той си вреди повече от всякаква травма. Ту нощува у баба Настуля — тя го прибира от съжаление. Ту в някоя от кулите на замъка. И не само през топлото време. Ще замръзне някоя нощ — ние ще отговаряме.
— Травма — Сташка сбърчи черните си вежди.
— Но той е безобиден. Жалим го — каза Ничипар.
— Глупости — измърмори Ганчаронак. — Безобиден луд… Трае си, трае си, и току-виж се нахвърли на някого. Трябва да се пазим, че всичко се случва.
Пред очите му са разстрелвали хора. Допускам, че и негови близки.
— Ех, приятели, страхувам се аз от него — въздъхна счетоводителят. — Ако ме нападне… куче не мога да ударя, камо ли човек… Е, със здраве, ние сме насам.
— А ние натам — казах аз и поведох Сташка към мостчето през Олшанка.
Това мостче представляваше в същност две греди, затова се наложи да хвана спътничката си за лакътя. Почувствувах колко е остър и топъл и как ръката й над сгъвката леко настръхна дали от студа, или от вълнение. Разбрах, че бих й определил среща дори накрай света. Много ми се искаше да я целуна и да заплавам нанякъде под това звездно небе, над тази бърза тясна рекичка; да й кажа нещо, каквото никой мъж не е казвал на никоя жена. Стори ми се, че и тя някак едва доловимо се накланя към мен.
Но си прехапах езика. Нямах право. Бях по-голям от нея с десет и повече години. Тя бе дете, а аз — човек, преживял прекалено много премеждия.
«Девойко, за какво съм ти аз» — помислих си аз с думите на някаква стара легенда.
Затова само постоях на върха в края на разкопките, проследих с тъга как тя, стройна като тръстика, отива към огъня, и мрачно закретах обратно към своята плебания.
Така беше през онази вечер: надникнах мимоходом о очите на любовта, каквато я бях очаквал почти цял живот, и сам си казах: «Не бива. Да не си посмял. Не разваляй живота на чудесната девойка, която заслужава по-добра участ.» И седнах на гредата пред караулката, пушех като луд, гледах в нощта, мислех за Сташка и каква, дали бе същата онази тяхна любов в миналото. Дали е била по-пресметлива, или може би нашата е по-пресметлива, а тяхната е била много по-мъжествена и самопожертвувателна?
Май накрая задрямах. Плавах по синя, много топла река, която лъкатушеше между златисти брегове. Някой ме примамваше от брега и изчезваше, сетне се появяваше отново, на друго място. Знаех и не знаех кой е, защото не показваше лицето си.
Сетне навред се разля светлосиня вода, над главата ми също такова синьо небе. Лежах по гръб, усещайки небето с очи, а водата с гърба си.
Бях център на вселената. Сетне в тази вселена възникна нечие лице. Аз, без никак да се учудя, промълвих на глас:
— Спите ли? — Като през мъгла съзрях лицето на Леанард Жихович.
— Не.
Очите на ксьондза сякаш ми внушаваха нещо.
— Това е добре — със зловещ глас, както ми се стори в дрямката, произнесе той. — Мислете за хората, мислете за себе си.
И изчезна. Внезапно така ме унесе, че едва стигнах до леглото си и потънах в сън като в някаква яма.
Отново бе същият сън. Същият и не, продължение на предишния и сякаш не.
Удар и падане, стремително падане от скелите около костьола. Земята е все по-близо. Червено-зелен блясък като фосфорна светлина, сетне — взрив. И тъмнина.
Нощ, гигантски дънери, редки звездици из пролуките сред листата и коне, които запъхтени разкъсват въздуха с гърди, не — вятъра, не — урагана. Ала конете са уморени, зад гърбовете ни наближава, наближава тропотът на онези, на вражите подкови.
Ето поляна, скъпернически осветена от бледозелената светлина на смаляващата се луна. В далечината тя осветлява триъгълни или четириъгълни кули като пирамиди от недялан камък, сиво-зелен от мъх.