Черният Олшански замък

— Да, кълбото се развива — кой знае защо, втори път тази вечер ме «издаде» наистина Сташка. — Само спорим коя кула е втора и коя — трета от ъгъла.

— Може пък да не е в тях — опитах се аз да поправя положението. Неочаквано събитие прекъсна разговора. Някаква сянка, черна в здрача, прекоси пътя ни и се шмугна в храстите. Лещакът зашумоля подир него.

— Кой е този? — тихо запитах аз.

— Дявол го знае — отвърна Ганчаронак. — Може да е някаква двойка… Или… Лапатуха. Никой не знае откъде идва и къде отива. Защо не го пратим, където трябва? Там ще има надзор, режим, храна.

— И съвсем ще го травмират — каза Олшански.

— Но той си вреди повече от всякаква травма. Ту нощува у баба Настуля — тя го прибира от съжаление. Ту в някоя от кулите на замъка. И не само през топлото време. Ще замръзне някоя нощ — ние ще отговаряме.

— Травма — Сташка сбърчи черните си вежди.

— Но той е безобиден. Жалим го — каза Ничипар.

— Глупости — измърмори Ганчаронак. — Безобиден луд… Трае си, трае си, и току-виж се нахвърли на някого. Трябва да се пазим, че всичко се случва.

Пред очите му са разстрелвали хора. Допускам, че и негови близки.

— Ех, приятели, страхувам се аз от него — въздъхна счетоводителят. — Ако ме нападне… куче не мога да ударя, камо ли човек… Е, със здраве, ние сме насам.

— А ние натам — казах аз и поведох Сташка към мостчето през Олшанка.

Това мостче представляваше в същност две греди, затова се наложи да хвана спътничката си за лакътя. Почувствувах колко е остър и топъл и как ръката й над сгъвката леко настръхна дали от студа, или от вълнение. Разбрах, че бих й определил среща дори накрай света. Много ми се искаше да я целуна и да заплавам нанякъде под това звездно небе, над тази бърза тясна рекичка; да й кажа нещо, каквото никой мъж не е казвал на никоя жена. Стори ми се, че и тя някак едва доловимо се накланя към мен.