Черният Олшански замък

„Връщай се. Намерих много интересни неща, открих човек, който знае много за онова събитие през тридесет и девета. Андрей.“

Боже мой! Каква глупост в сравнение с онова, което препъва душата ми!

Клубът, в който отидохме вечерта, бе от онези, каквито и до днес се срещат в някои колхози, сегашни „бригадири“, „предградия“ на централното селище. Там почти навсякъде настроиха нови сгради по на два-три стажа, със зали, с библиотеки и читални, с помещения за репетиции и какво ли още не. А в такива „махали“ в очакване на по-добри времена и свободни пари са си останали в обикновени къщи, може би само по-просторни.

Клубът в Олшанка беше в някогашната къща на православния свещеник, малко встрани от селото на по-високо място до развалините на черквата, разрушена през войната от пряко бомбено попадение. В нея имаше доста голяма зала с кабина за оператора и няколко малки помещения за гримьорни и всякакъв реквизит зад сцената, на която по време на прожекциите окачваха екран. И още една стая, която зиме и в дъждовно време служеше за фоайе и за танцова зала. Лятната танцова площадка се намираше под липите на попа, на празното място, до което още доживяваха дните си криви и мъшасали, отдавна не раждащи от старост ябълки.

Тук се бяха изхитрили дори да не прокарат електричество в очакване може би на нова сграда или на нещо друго и когато привечер на високото загромолясваше динамото — на всички без всякакви обяви им ставаше ясно, че в клуба има прожекция, спектакъл или танци. Защото тракането му се чуваше далеч в тихия въздух, стигаше до най-крайните къщи.

Откровено казано, не помня нито какъв филм се прожектираше, нито кой присъствуваше. Паметта ми отбеляза само, кои знае защо, Генка Сезун и сиамските близнаци Шаблика и Змагител.

По екрана търчаха някакви хора, ехтяха изстрели със сълзи и целувки между тях. Откровено казано: дори не гледах натам, а бях извил очи към крехкия в мрака профил на Сташка и благославях бога, че пред мен бе седнал някакъв дангалак, та бях „принуден“, „за да видя нещо“, да се навеждам към Сташка, да докосвам ръката й с ръка и рамото й с рамо, макар че, разбира се, със същия успех бих могъл да се наведа към съседката си отляво.

Боже какво щастие е това — обикновеният, уж случаен допир. Боже, колко аз, опитният и препатил мъж, приличах пред себе си самия на онова вдъхновено, плахо и увлечено момче, каквото бях тъй отдавна, когато тази до мен е била още дете.

Затова не можех да бъда друг. Мъдрата природа бе се разпоредила така.

… Филмът свърши. Младежта остана на танци, по-възрастните погледаха малко и поеха из пътя към домовете си.

— Ще останем ли? — запитах аз.