Златото на Спарта
- Автор: Касслер Клайв, Блекууд Грант
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Спарта». Краткое содержание книги:
— Да.
— Биометричен скенер за палец.
— Което ще рече, че някъде наоколо има център за контрол на сигурността.
— И аз така мисля. Изглежда, че нашият приятел още ни трябва. Чакай тук.
Сам излезе през първата врата, после се върна, влачейки охранителя след себе си. Подаде на Реми картата, после заедно повдигнаха мъжа, така че Сам да може да го хване през кръста, а Реми да вдигне завързаните му ръце.
— Може би имаме най-много два шанса, преди да привлечем вниманието на останалата част от охраната.
— Първо картата, после пръста, нали така?
— Така мисля.
— Супер!
Сам разтвори крака за по-голяма стабилност и придърпа безжизненото тяло към четеца. Реми сложи картата, после вдигна палеца на мъжа и го притисна към скенера.
Четецът издаде писклив звук.
— Опит първи — каза Сам.
— Притеснявам се.
— Вторият път е вълшебен. Побързай, че взе да ми дотежава.
Тя си пое въздух и опита отново.
Този път се чу тих, приветлив звук, последван от металното цъкване на ключалката.
— Отвори я само сантиметър, преди да се заключи отново — поръча Сам, отстъпи назад и остави охранителя на земята.
— Виждаш ли нещо?
Реми отвори още малко, притисна око към процепа за няколко секунди и прошепна:
— Не забелязвам камери.
— Да вървим тогава.
Реми отвори вратата и двамата се озоваха в кръгла стая със сиви стени и син килим. Плафоните на тавана хвърляха езера от светлина по пода. Право пред тях имаше две врати с четци за карти. Сам взе лявата, а Реми — дясната, и провериха за жици на аларма. Не намериха нищо.
Отвориха първо лявата врата, повтаряйки същата процедура с картата и палеца. Зад нея се оказа малка площадка и стълбище, слизащо четири метра надолу до коридор, застлан с бургундово червен килим и меко осветен от лампички по первазите.
След това открехнаха дясната врата.
— Квадратна ниша, три на три метра — прошепна Реми. — Отпред има още една врата, с резе, но ключалка не виждам. Стената отдясно е стъклена от нивото на кръста до тавана. От другата страна има нещо като контролна зала — няколко компютърни работни станции и радио конзола. Зад компютрите има още една врата.
— Осветление?
— Тъмно е, с изключение на светлината на мониторите.
— Камери?
Реми погледна отново, само че този път приклекна и изви шия. Върна се назад и кимна.
— Виждам само една — мигаща зелена лампичка близо до тавана в десния ъгъл.
— Фиксирана ли е?
— Не, върти се.
— Добре за нас, зле за тях.
— Как така?
— За толкова малко пространство можеха да минат с фиксирана камера с широкоъгълен обектив тип рибешко око. Нямаше да има слепи петна, в които да се скрием. Наблюдавай я и преброй колко време й трябва, за да се завърти.
— Четири секунди.
Сам се намръщи.
— Не е много. Ти имаш ли предпочитания?
— Не.
— Тогава да влезем първо през лявата врата.
Завлачиха охранителя до първата врата, оставиха го на площадката и слязоха приведени по стъпалата, за да огледат коридора. Не се виждаха мигащи светлинки на камери. Продължиха напред.
След по-малко от десет метра коридорът свърши с дъбова врата със златна табелка и надпис на кирилица. Макар нито единият от двамата да не можеше да чете на руски, се досетиха какво трябва да означава: „Вход забранен“. Топката на вратата също беше златна. Сам опита да я завърти. Не беше заключено.
Вратата се отвори към друга кръгла стая, девет метра в диаметър, облицована с лакиран орех. Подът беше застлан с ръчно тъкан турски килим.
— Дьошеме алтъ — прошепна Реми.
— Моля?
— Килимът. От Дьошеме алтъ е — тъкан от номадите йорук. Изключително скъп и рядък. Миналия месец четох статия за тях. На всеки квадратен метър има около двеста хиляди ръчно направени възелчета.
— Впечатляващо.
— Да, но нещо ми подсказва, че не е най-ценното нещо в тази стая.
— Стига бе!
Покрай стените през метър-два бяха наредени стъклени витрини, във всяка от които имаше мраморен пиедестал с произведение на военното изкуство. Помещението беше тъмно, с изключение на халогенните лампи, монтирани по една във всяка витрина. За разлика от стаята със сабите обаче, тук декорът ясно показваше, че тази колекция е предназначена единствено за очите на Бондарук. Всяко съмнение се заличаваше от коженото кресло с висока облегалка, разположено в центъра на залата.