Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
Видението се появява пред очите ми неочаквано, сякаш винаги е било пред мен. Поглеждам го в очите и кимам с глава, а сърцето ми е изпълнено с надежда.
Той вдига поглед към притъмнялото небе, което хвърля сянка над нас.
— Трябва да тръгваме, Лия. Времето ни свършва.
Нещо в гърдите ме стяга при мисълта, че си отиват.
Без да съм го целяла, вече съм привикнала да чувствам отговорност като участник в пророчеството. Свикнала съм да го правя без успокояващата прегръдка на татко, без опората на коравата му десница. Ала щом видях родителите си отново, макар и само за миг, аз си спомних колко много съм изгубила в тяхно лице.
— Не искам да си ходя. Искам да остана с вас — моля ги аз и никак не се срамувам, че в момента приличам на плачещо дете.
Майка ми пристъпва и ме взема в обятията си.
— Лия.
Тя диша в косите ми и аз долавям аромата на жасмин в нейните.
— Извинявай, че ти го причинявам. Но ти си Ангелът, сестрата, която е в състояние да доведе пророчеството до края му веднъж и завинаги. Казано е да бъде така, колкото и да не ни се иска. Така е предречено. Няма никаква грешка, Лия. Никога е нямало. Векове наред сестрите са чакали единствено теб.
Искам да отрека, сега, когато съм видяла толкова много. Ала в думите й има истина. Затова кимам с глава, като се взирам в очите, в същите очи, които виждам всяка сутрин, щом се погледна в огледалото над умивалника в стаята си. Кимам, като с това й казвам, че я разбирам. Че приемам задължението си по пророчеството, задължението, предадено ми от нея. Че не се страхувам.
Татко поглежда към небето. То е все още синьо, ала студеният вятър се е върнал и е довял смътно предчувствие за дебнеща ме опасност.
Той ме поглежда с безмълвна молба да го извиня.
— Трябва да тръгваме.
Вирвам брадичка и казвам:
— Да.
Кимам в знак на съгласие и усещам колко безплодни са опитите ми да ги задържа при себе си. Дори докато са пред очите ми, те не са тъй жизнени, присъствието им не е толкова ярко, колкото е било само преди миг.
Майка ми ме прегръща за последен път.
— Знаех, че трябва да си ти още в самото начало, но в очите ти виждах нещо, което ме обнадеждаваше. Съжалявам само, че не бях достатъчно силна, за да се боря за теб.
Поклащам глава.
— Спомни си, мамо. Няма никаква грешка.
Тя ми се усмихва през сълзи, навежда се и ме целува по бузата.
— Никаква грешка, ангел мой.
И те се обръщат и си тръгват по-бързо, отколкото бих искала. Мама се обръща назад още веднъж, а лицето й е помръкнало от тревога.
— Пази Хенри, Лия. Нали ще го пазиш?
Тя не чака отговора ми, но за всеки случай аз кимам утвърдително и викам след тях:
— Обичам ви! Обичам и двама ви!
Имам време само за тези думи. После те изчезват.
По пътя обратно към Бърчууд душата ми е препълнена с емоции. Раздялата с майка ми и баща ми е последвана от дълбока тъга, но и от огромно щастие. Чувствата ме изпълват до такава степен, че сякаш усещам как тяхната любов улеснява пътуването ми в небесната шир.
Смаяна съм от контрола, който съумях да постигна в Отвъдното за такова кратко време, от сигурността, която усещам при насочването и промяната на скоростта по време на полета си.
Ала това става, преди да чуя далечния пукот от небето зад себе си.
Започва като вибрации и аз съм сигурна, че земята се тресе, макар че изобщо не се докосвам до нея. Едновременно с това от дълбините проехтява мощен грохот, сякаш всеки миг земята ще се разцепи от силата на онова, което с екот лети към мен.
Отпред зървам една грамада. Сигурна съм, че това е Бърчууд, но когато поглеждам назад, виждам Душите да ме преследват като огромна черна орда. Отдалеч приличат на облак от бръмчащи насекоми, но аз знам, че за нула време ще ме настигнат и никак няма да ми е лесно да се откопча от тях.
Зовът на Бърчууд, където ще съм в безопасност, е силен, ала аз не чувствам увереност в силите си и не мисля, че мога да избягам от Душите. Спирам, защото съм направила единствения избор, който ми дава надежда да избягам, и си представям как кръжа над земята, докато накрая наистина започвам да кръжа.
Чакам и наблюдавам как с приближаването си облакът става все по-голям, по-тъмен и по-шумен. Ще се наложи да се срещна лице в лице с него тук, в небесата на техния свят. Бих искала да заявя, че не съм уплашена, че съм смела и непоклатима пред Душите. Ала това би било чиста лъжа, защото кой би стоял, без да му мигне окото пред ревящия легион, който напредва към него? Не, страхувам се, дори нещо повече. Ужасена съм и треперя цялата, имам предвид цялото ми астрално същество. Ала оставам на място, като се насилвам да стоя непоклатимо.