Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
После отново попадам във вихъра. Връщам се в тъмнината.
Когато отварям очи, виждам, че се нося над роена трева. Досещам се, че съм близо до Бърчууд, в паралелната на Отвъдното равнина, макар да не виждам нищо друго, освен ниви и дървета, простиращи се до хоризонта. Вечер е и когато поглеждам към небето, забелязвам, че това не е сивото небе, под което Алис изричаше заплахите си, а тъмновиолетовите небеса от първото ми пътуване над морето, което ме бе ободрило тъй приятно.
Разпознавам огромния дъб, хвърлящ сянка в поляната край реката. Когато бях дете, татко често ме водеше тук и през лятото ми четеше под сянката на клонестия великан. Спускам крака надолу към тревата.
Не ме е страх.
Вървя към дървото с големи надежди, сякаш очаквам нещо удивително, за което нямам точно наименование. Когато те се появяват от гората, разбирам защо.
Татко е по-млад, отколкото си го спомням, но мама е точно такава, каквато съм си я представяла — млада съпруга и майка. Докато двамата се приближават, уловени ръка за ръка, вятърът носи към мен смеха на мама. Тя вдига глава към баща ми и го гледа с обожание. Чувствам се като неканена гостенка, сякаш този миг им принадлежи изцяло. Ала това трае само секунда. Щом ме зърват, лицата им грейват в усмивка.
Изправят се пред мен. Аз се хвърлям в прегръдките на татко.
— Татко! Нима това си ти? — гласът ми излиза приглушен, защото съм заровила лице в палтото му.
Наоколо прозвучава гръмкият му смях, чувам го как кънти в гърдите му.
— Разбира се, че съм аз, обич моя! Кой друг би могъл да се разхожда така, ръка за ръка с красивата ти майка?
Като споменава за майка ми, той ми напомня, че не сме само двамата.
— Мама. Аз… не мога да повярвам, че и ти си тук.
Тя се усмихва и накланя главата си на една страна, с което ми напомня на леля Върджиния и мъничко на Алис.
— Тук съм. Сега ти имаш нужда от нас повече от всякога — казва тя и в очите й се появява безпокойство.
Кимам с глава.
— Дойдох, за да науча повече за пророчеството и за ролята си в него. Трябва да намеря списъка с имената, но не знам къде го е скрил татко.
Обръщам глава към него.
— Ти ли беше? Когато разговаряхме чрез Соня… чрез… медиума? — спомних си думата, използвана, докато Соня бе в транс по време на спиритическия сеанс.
Той се двоуми, после кима утвърдително:
— Опитах се да ти кажа за списъка, ала не можех ясно да те чувам. А после пък пристигна Той.
От думите му усещам хлад в жилите си, макар вятърът да е топъл и приятен както винаги.
— Да.
— Бях принуден да се махна или рискувах да ме задържат и да ме изпратят в Небитието. Сега щях да съм там, ако майка ти не беше толкова силна. Тя се намеси в мига, в който Душите се канеха да ме прогонят. Оттогава непрекъснато бягаме от тях.
Обръща се и я поглежда, прегръща я през раменете и я придърпва към себе си в знак на дълбока привързаност, от което усещам как в гърлото ми засяда бучка.
Отново се обръща към мен.
— Знаех, че съм ти нужен. Затова не прекосих… затова нито един от нас не прекоси границата.
Той се оглежда и изрича с по-тих глас:
— Из Отвъдното се разпространява заповед, Лия. Състои се в това, че ако някой от тях те види, непременно трябва да те спре. Страхуват се от Самаил, а Армията му прави така, че по-слабите духове сред нас изпълняват всяка негова дума. Разполагат с шпиони на всяка крачка. Ние имаме съюзници… онези, които ще ни помогнат, ако могат, ала ще е невъзможно да удържим Душите дълго време. Тук не е безопасно нито за теб, нито за нас.
Поемам си дълбоко въздух.
— Тогава да побързаме. Кажи ми къде е списъкът, татко, за да намеря и останалите ключове.
Той се навежда към мен, долепя устни до ухото ми и прошепва:
— Оставил съм го на грижите на обичаната от мен. В стаята ми.
Мъча се да разгадая думите му и си припомням търсенето в неговата стая.
— Но аз…
Той вдига ръка, сякаш иска да ме накара да замълча. Поставя пръст на устата си и се оглежда. Разбирам жеста му — може би ни шпионират в този миг.
Поклащам глава и се опитвам да му кажа, че списъкът не е там. Че съм търсила навсякъде, ала не съм открила и следа от него.
Ала той кима твърдо с глава, сякаш потвърждава: „Да. Там е. Трябва пак да потърсиш.“
Повтарям думите му в ума си: „Оставил съм го на грижите на обичаната от мен… В стаята ми.“