Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Мъжът се ухили, оголвайки изпочупените си и пожълтели зъби.

— Мастър Шалот, нима мислиш, че съдебните пристави са толкова глупави? Ако Куиксилвър подозираше, че му готвим капан, до залез-слънце вече щеше да е в Дувър.

Аз поздравих съдебния пристав за проявената съобразителност и пъхнах в ръката му една монета. Най-накрая стигнахме до ъгъла на Бийч Лейн. Уличката беше чиста и спретната, а постройките от двете й страни — сгушени зад грамадни букове35, чиито клони се преплитаха и така оформяха естествен свод. Тихо и спокойно място, изпълнено с благоухание, където къщите бяха красиво боядисани в черно и бяло, прозорците бяха остъклени, вратите стояха идеално прави, а покритите с червени плочи покриви проблясваха на слънцето. Табелата и дървените части на „Рамзи“ пък бяха прясно боядисани и изобщо по всичко личеше, че кръчмата процъфтява. Хората на шерифа се бяха разположили в ухаещия на билки салон, наливаха се с ейл и бира и държаха къщата отсреща под око. Когато ги видя, Пелтър се накани да ги наругае, задето пилеят общинските пари, но Бенджамин се намеси. Той беше напълно наясно с омразата ми към стария ми приятел, така че обеща да плати на мъжете дори по-щедро, ако се окажеше, че доктор Куиксилвър си е у дома.

— Не знаем дали си е у дома — рече един от тях. — Снощи си беше, но на сутринта при него дойде някаква висока дама с воал върху лицето.

— Сигурно й е трябвал лек срещу шарка! — възкликна друг.

През това време моя милост просто се взираше в голямата, боядисана в черно врата отсреща.

— Хайде да видим какво става там — промърморих аз и преди Бенджамин и Пелтър да успеят да ме спрат, хукнах през улицата и затропах по вратата.

Бях си нахлупил качулката, така че дори Куиксилвър да имаше шпионка, той нямаше да знае, че съм аз, и съответно нямаше да се опита да избяга през задния вход. После потропах отново, но тъй като отговор не последва, свалих резето и вратата се отвори. Първото ми впечатление беше, че докторът е натрупал нелошо състояние — коридорите изглеждаха чисти, на масата се виждаха стъкленици с билки, а закачалките по стената бяха от месинг, излъскан до блясък.

— Доктор Куиксилвър! — провикнах се аз, преправяйки гласа си така, че да звуча като някой надут търговец.

Никакъв отговор. Отначало това не ме смути. Може би докторът имаше някаква тайна среща или пък се радваше на новопридобитото си богатство, лежейки някъде пиян като прасе. Разбира се, не можех да очаквам да заваря в къщата му слуги. Човек като Куиксилвър не би търпял никого около себе си, тъй като вероятно непрекъснато се страхуваше да не го разкрият и да не започнат да го изнудват или пък да оповестят що за шарлатанин е. И така, аз продължих надолу по коридора, подминавайки някаква малка зала. Надничайки през една пролука във вратата, не можах да забележа никакви признаци на живот. Накрая влязох в кухнята и се усмихнах, тъй като си помислих, че съм спипал жертвата си заспала. Куиксилвър седеше в някакъв стол с гръб към мен, облегнал глава на едната си ръка, подпряна върху кухненската маса. Първо реших, че докторът е пил и че лепкавата червена течност, която капеше по пода, идва от разлятата му чаша с вино. После въодушевлението ми отстъпи място на гнева. Куиксилвър беше мъртъв. Някой го беше приближил изотзад и беше прерязал гърлото му от ухо до ухо. Зад гърба ми Бенджамин и Пелтър вече влизаха в къщата. В следващия момент двамата нахълтаха в кухнята и ме завариха да хващам доктора за напомадената бяла коса и да издърпвам главата му назад. Дълбоко хлътналите му очи се взираха невиждащо в мен, а устните му, от които преди се сипеха толкова лъжи, сега бяха замлъкнали завинаги. Аз хвърлих един поглед на кръвта, оплискала предницата на кадифения му жакет, и пуснах главата му.