Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— Така ли беше, сър Едуард? — попита Бенджамин.

Кембъл кимна.

— Честно казано, не съм си имал много вземане-даване с него, така че не мога да добавя кой знае какво към казаното. Мъжът, който се представяше за Алардайс, беше спретнат, послушен и предан.

— Някой от вас не си ли е говорил с него? — настоя господарят ми. — Например на трапезата на някой празник? Той ядеше и пиеше, нали?

— Да, но винаги беше много сдържан — заяви Малоу.

— А на празненството по случай рождения ден на краля? — намесих се аз.

— Мастър Шалот — прекъсна ме главният палач, доволен, че е получил възможност да ме поправи, — не забравяй, че онова празненство беше предназначено само за нашата гилдия.

— Хич не ме е грижа! — изсумтях аз. — Алардайс дойде ли на него, или не?

— Да, дойде — подсмихна се Снейкрут, — но се напи бързо, а после изчезна.

Аз забелязах, че Бенджамин изглежда объркан и шепнешком му предложих да се оттеглим. Господарят ми се съгласи и вземайки писмото, което Кембъл му беше дал, промърмори, че никой не бива да напуска Тауър без негово разрешение. После двамата излязохме от стаята и се върнахме в покоите си.

Щом се прибрахме, Бенджамин затръшна вратата след себе си, седна на масата и скри лицето си в ръце, оставайки напълно глух за многото ми въпроси. Най-накрая той въздъхна и се облегна в стола си.

— Как мислиш, Роджър? Възможно ли е това да е поредният номер на скъпия ми чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че е напълно възможно той да стои зад този опит за сплашване на краля — господарят ми поклати глава. — Не, не, твърде долно е да си го мисля — той си пое дълбоко дъх. — Роджър, двамата с теб изградихме хипотеза, според която Робърт Сакър е приел самоличността на Филип Алардайс, а после е инсценирал смъртта си, за да може да безчинства из града, без никой да го подозира — за миг Бенджамин замълча, потърквайки брадичка. — Ами ако тази хипотеза не е вярна? Представи си, че Алардайс е бил този, за когото се е представял, умрял е от потна треска и душата му е отлетяла при Създателя — той мрачно се взря в мен. — Не разбираш ли, Роджър? Мислех, че назначаването на Алардайс е работа на някой от обитателите на Тауър, но ако всичко се дължи на скъпия ми чичо…

— Ако беше официално, всички щяха да знаят — възразих аз. — От канцеларията на чичо ти щяха да кажат на останалите кой ще заеме свободното място…

Аз си спомних онази стара ловна хижа в гората и дрехите, изгорени в огнището.

— На Сакър също са му казали, господарю, и той е решил да устрои капан на Алардайс в Мейдстън. После разбойникът е убил клетия служител и е побягнал, но не и преди да си размени документите с неговите. Той е взел писмото от чичо ти и всичко останало, което Алардайс е носел, преоблякъл се е като него и се е появил в Тауър. Кой би го заподозрял? Освен това Дувър е на доста път от Лондон, така че ако някой почнел да разпитва, Сакър винаги е можел да побегне в града — аз си придърпах едно столче и седнах до Бенджамин. — Чичо ти не е замесен в никакво злодеяние, господарю. Би било твърде опасно за него. Не, Сакър е убил Алардайс, присвоил си е самоличността му и е дошъл в Тауър. Както вече казах — кой би го заподозрял? Да не говорим, че съучастникът на Сакър също е в крепостта, винаги готов да го защити. Сигурен съм, че щом разкрием него, ще хванем и Сакър.