Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
— Напълно идентични са — промърмори накрая Спърдж. — Освен…
— Освен какво? — озъби му се Бенджамин.
— На твоята карта, близо до кулата Флинт, е отбелязана някаква малка вратичка, която не съм виждал никога преди — той притеснено погледна управителя. — Нямаше я и на картите, които заварих, когато постъпих на служба.
В отговор Кембъл само поклати глава. Бенджамин обаче прекрати всякакви обсъждания и ни поведе към моравата в средата на крепостта. Голямо търсене падна, но накрая все пак открихме вратичката, скрита зад високата трева и храстите, които растяха покрай стената от двете страни на кулата Флинт. Малката вратичка се намираше в долната част на стената и беше не по-висока от три стъпки. И така, Бенджамин се пресегна и без никакво усилие я отвори, при което пред погледа ни се разкри зеленикавата тиня, покрила леко полюшващите се води на крепостния ров.
— Вратата явно се използва — рече господарят ми. — Пантите и ключалката са добре смазани, за да не вдигат шум — той приклекна и се взря през рова. — Ако пък се разровим сред тръстиките на отсрещния бряг, съм сигурен, че ще намерим малка лодка, с която човек би могъл да прекоси рова в тъмнината.
— О, това изобщо не би било трудна задача! — намеси се Веч. — Тъй като не сме знаели, че тук има вход, който трябва да се пази, горе на стената има съвсем малко стражи.
— Освен това вратата не се вижда от другата страна — обади се Снейкрут.
Ние го изгледахме с очакване.
— Какво да ви кажа — заекна той. — Често отскачам до другия бряг с разни момичета, но така и не съм я виждал.
Останалите в един глас се съгласиха. Бенджамин ги изслуша, а после отвори вратата и се промуши през нея. След известно време от другата страна се чу почукване и ние пуснахме господаря ми обратно при нас. Наметката му беше цялата покрита с кал и тиня, но пък на лицето му грееше широка усмивка.
— Ако минете през вратата — рече той, — ще откриете, че покрай калния бряг от тази страна на Тауър растат високи треви и храсти. Всъщност нещата са доста прости: след като човекът, който ползва вратата, влезе или излезе, той придърпва растителността отгоре, така че от отсрещната страна на крепостния ров се вижда само стена, обрасла с трева и храсти. Същото важи и за тази страна — Бенджамин се изправи и отупа калта от дрехите си. — Филип Алардайс беше началник на склада, нали така? — попита той.
Управителят, към когото беше отправен въпросът, бързо кимна.
— И кой го нае за тази работа? — продължи с въпросите господарят ми.
— Защо? — попита на свой ред Кембъл.
— Защото, сър Едуард, Алардайс, който е постъпил на служба в Тауър, всъщност е бил Робърт Сакър!
— Е, мастър Даунби, аз го наех — изпелтечи Кембъл. — Мислех, че е този, за когото се представя.
— Но защо нае точно него?
Лицето на управителя грейна в усмивка.
— Защото ми го препоръча не друг, ами твоят скъп чичо, кардинал Томас Уолси!
Глава тринайсета
Да ви призная, не си спомням много случаи, в които Бенджамин е губил ума и дума, но в онзи момент и двамата бяхме напълно сащисани. Известно време господарят ми просто стоеше срещу Кембъл със зяпнала уста, а после тръгна обратно през двора. Аз го последвах, а след малко към нас се присъедини и управителят.
— Казах ви самата истина — заяви Кембъл. — А сега ще е най-добре всички да дойдете с мен.
И така, ние последвахме управителя обратно в покоите му. Там Бенджамин се отпусна в един стол край грамадната овална маса, а Кембъл се разрови из разни ковчежета и сандъци. Не след дълго — все така развълнувани от разкритието, което беше направил господарят ми — в стаята влязоха Веч, Спърдж, Малоу и останалите палачи.
— Никога нямаше да се досетя — прошепна ми Веч. — Алардайс беше приятен човек, но предпочиташе да стои сам.
— Почти не говореше с нас — заяви Малоу. — Мастър Даунби, сигурен ли си? Филип Алардайс и Робърт Сакър са били един и същи човек?
Бенджамин кимна, без да откъсва очи от Кембъл.
Най-накрая управителят нададе победоносен вик и се върна на масата заедно с някакъв малък свитък. После хвърли документа на господаря ми и го подкани да го прочете. И така, Бенджамин разви парчето пергамент, при което пред очите ни се появиха подписът и печатът на великия кардинал.