Владетелят на кулата

Следващите три дни Лирна прекара в женската зала: ядеше храната, която ѝ приготвяше Давока, и възстановяваше силите си. Позволено ѝ бе да излиза от постройката, стига да не се отдалечава на повече от няколко крачки от входа, където двама лонакски воини стояха на пост, стрелкаха я с намусени погледи и мълчаха упорито въпреки опитите ѝ да ги заговори. Давока постоянно се въртеше около нея и нито за миг не оставяше оръжията си. Лирна мярна Солис в другия край на селото — с брат Иверн се упражняваха с мечовете пред малка каменна постройка, наобиколени от десетина бойци. Лирна помаха с ръка, брат-командирът спря и след кратка пауза вдигна меча си да я поздрави. Брат Иверн последва примера му, като развъртя меча си по-широко. Лирна се засмя и се поклони в отговор.

Макар Давока да я пъдеше постоянно, щерката на Алтурк се връщаше отново и отново и все така зяпаше Лирна с големите си сини очи. Лирна ѝ показа как да я реши с гребена от черупка на костенурка на бедната Нерса и детето прие това ново свое задължение с несекващ ентусиазъм.

— Имаш ли братя и сестри? — попита го Лирна на лонакски; седеше на леглото с гръб към момичето, чиито малки ръчички прокарваха гребена през дългата ѝ, влажна от банята коса.

— Кермана — отвърна детето. „Голямо число, което не е лесно да се преброи.“ — И десет майки.

— Това са много майки — отбеляза Лирна.

— Бяха единайсет, но една отиде при сентарите и Алтурк я уби.

— Това е… много тъжно.

— Не, не е. Тя ме биеше повече от другите.

— Сигурно е била родната ѝ майка — вметна Давока. — Те винаги те бият повече.

— А ти колко майки имаш, кралице? — попита детето. Също като Давока, и то не разбираше разликата между кралица и принцеса.

— Само една.

— Тя биеше ли те?

— Не. Почина, когато бях много малка. Почти не я помня.

— На лов ли умря, или в битка?

— Просто се разболя. — „Също като баща ми, но той умря твърде късно, а тя — твърде рано.“

Жена се появи на входа, млада на години, но на вид свирепа като воините отвън. Давока беше обяснила, че е най-голямата дъщеря на Алтурк, натоварена със задачата да им носи храна и дърва за огрев, задача, която младата жена обикновено изпълняваше мълчаливо и със сурово лице.

— Довечера ще доведеш мерим хер при огъня на талесата — каза тя на Давока. Погледът ѝ се плъзна към Лирна и се спря на момичето, което ѝ решеше косата. Младата жена се озъби на сестра си, махна ѝ рязко, детето направи физиономия, но все пак се смъкна от леглото и изтича при нея.

— Остави това — нареди новодошлата, видяла гребена в ръката на детето.

— Може да го вземе — каза Лирна. — Като… подарък от кралицата.

— Кръвта на Алтурк няма нужда от такива подаръци — озъби се в отговор младата жена и изтръгна със сила гребена от ръката на детето, което изписка от болка.

— Казах, че може да го задържи! — Лирна се изправи и я изгледа твърдо.

Жената трепереше от гняв, ръката ѝ пълзеше бавно към ножа с дръжка от еленов рог, втъкнат в колана ѝ.

— Помни думата от Планината — каза Давока тихо.

След още един напрегнат миг жената тикна гребена обратно в ръцете на сестра си, без да изпуска Лирна от поглед. Момиченцето погледна гребена, после го хвърли на пода и го стъпка.

— Мерим хер са слаби! — изсъска то на Лирна и избяга навън.

Младата жена изсумтя презрително, после също излезе.

— Тук ти не си кралица — каза Давока на езика на Кралството. — Никога не забравяй, че те мразят.

Лирна сведе поглед към счупения гребен.

— Така е. — После се обърна към Давока с лека усмивка и добави на лонакски: — Но ти не ме мразиш, сестрице.