Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Все още облечени в дрехите, с които се бяхме спасили при корабокрушението на „Еренса“, ние закриволичихме надолу по черните склонове на Халрада към боровите гори в долините. Снори ни държеше на опашката на колоната и преброихме сто и четирийсет звяра, докато те излизаха от пещерите, съскайки при гледката на слънчева светлина. Зловеща работа е да следваш повече от сто трола — създания, от които малко хора са виждали дори едно-две, а още по-малко са оживели, за да разкажат за това. Ние петимата вдигахме повече шум от всички тях, защото те почти не издаваха звук. И въпреки това заминаването се оказа подредено и бързо. Кара твърдеше, че създанията трябва да разговарят по някакъв начин, който ние не чуваме, без нужда от думи. Аз отбелязах, че стадо овце ще образуват спретната опашка, за да излязат от кошарата си, а те са само тъпи животни. При тези думи един трол най-отзад се обърна и впери в мен напълно черните си очи. Това ме накара да млъкна.
Щом се озовахме под прикритието на дърветата, Горгот нареди да спрем и троловете се пръснаха, проправяйки си шумно път през гъсталака от стари и сухи клони.
— Ще чакаме тук, както се разбрахме — рече Горгот.
Как знаеше къде да чака, не мога да кажа. На мен мястото ми изглеждаше като съвсем произволна част от гората, неразличима от всяка друга, но бях доволен да чакам тук, до голяма степен предпазен от дъжда и вятъра. Седнах и опрях гръб в едно дърво, мократа ми риза лепнеше неприятно по мен. Ако не беше присъствието на сто трола, щяха да ме тормозят мисли за боряни и други ужаси, които могат да се спотайват в сенките. Двамата със Снори нямахме хубави спомени от тукашните гори при пътешествието ни на север. Въпреки това се облегнах и се отпуснах, без да ми пука от ужасната воня на троловете. Това е цена, която си струва да платиш за душевното си спокойствие.
— … командирът… — Тутугу си бъбреше с Горгот недалеч от мен. Двамата май се погаждаха добре, въпреки че единият беше огромен дявол, увит в червена животинска кожа, а другият — дебел риж северняк, който не стигаше много по-високо от лакътя му. — … племенникът на дука…
През мен пробяга вълна на безпокойство, сякаш някой бе хвърлил камък в наскоро укротилото се езерце на душевния ми мир.
— Какво за племенника на дука? — попитах високо.
— Племенникът на дука предвожда ескорта ни, Джал. Скоро трябва да пристигнат — отвърна Тутугу.
— Хммм. — Изглеждаше ми съвсем уместно. Един принц на Червения предел трябва да има подръка благородник, който да се грижи за благополучното му завръщане у дома. Пък макар и дребен благородник. Племенникът на дука… това ми звучеше някак познато.
Отърсих се от безпокойството и загледах как Кара гледа Хенан, докато дъждът капеше върху мен през гъстите иглички горе. След малко забелязах тролския камък, който сигурно бе причината да изберат това място за срещата ни. Древно обветрено парче скала, покрито с мъх и забито в земята под лек ъгъл. Че е тролски камък, си личеше по пълната липса на сходство между него и троловете от двете му страни.
— Коне. Идват. — Снори се изправи с копието в ръка. Брадвата му беше закрепена на гърба с ремъци от козя кожа, които бе приспособил за тази цел по време на престоя ни в пещерата.
Секунди по-късно аз също го чух: звук от чупещи се клони, докато конниците си пробиваха път между дърветата. Не след дълго първият се появи пред очите ми.
— Привет, Горгот. — Мъжът изглеждаше неспокоен. Виждах общо трима, всичките на коне, събрани в плътна групичка не само заради дърветата. Навсякъде около нас черни фигури се движеха в сенките. Конете изглеждаха по-нервни и от ездачите си, тролската миризма ги караше да въртят очи.
Тримата се приближиха, всички загърнати в плащове от вълча кожа, с кръгли щитове на ръцете и шлемове не много по-различни от тези на Червените викинги — плътно прилепнали по главата, опасани с бронзови ленти, с наочници и стърчащ надолу предпазител за носа, сложно украсени.
— Радвам се да се видим отново. — Горгот вдигна за поздрав огромната си ръка. — Колко сте?
— Двайсет ездачи. Хората ми са долу на пътя. Готови ли сте за тръгване?
— Да.
Ездачите дръпнаха юздите, но докато се обръщаха, водачът им зърна Снори, излизащ измежду дърветата.
— Кои са гостите ти… Горгот? — Долових колебанието му, докато се опитваше да изрази някаква почит към чудовището, но не успя.
Безпокойството ми се върна. Мъжът изглеждаше млад, със средно телосложение. Златната му грива се сипеше по раменете. Това предизвика у мен някакво неприятно чувство.