Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Ган Итай — каза Мириамел. — Лодката е готова! Ела!

Отначало нискийката не отговори. После, когато вдигна глава, Мириамел ахна. Никога не беше виждала такова опустошение по лицето на живо същество.

— О, не! — изграчи нискийката. — В името на всички нередовни пътници, върви си! Върви! — Тя слабо махна с ръка. — Направих го за свободата ти. Не прави престъплението безсмислено, като провалиш бягството си!

— Но нима няма да дойдеш?

Нискийката простена. Лицето й сякаш се бе състарило със сто години. Очите й бяха хлътнали дълбоко, блясъкът им беше изпепелен.

— Не мога. Аз съм единствената надежда корабът да оцелее. Това няма да изличи вината ми, но ще облекчи съсипаното ми сърце. Нека Руян ми прости — злият свят ме доведе до това! — Тя отметна глава и издаде вопъл, изпълнен с толкова страдание, че Мириамел се просълзи. — Върви! — изстена нискито. — Върви! Умолявам те!

Мириамел отново почна да я увещава, но Ган Итай пак наведе лицето си до палубата и подхвана своята слаба, скръбна песен. Дъждът отслабна за малко, тъй като вятърът смени посоката си. Само редки фигури все още се движеха по осветената от огъня палуба долу. Мириамел погледна свитата на кълбо нискийка, после направи знака на Дървото и заслиза по стълбите. Щеше да мисли по-късно. По-късно щеше да се пита защо. По-късно.

Ранен моряк, а не килпа, я сграбчи, но тя плесна ръката му и той я пусна и пак се сви на заляната от вълните палуба. На няколко крачки по-нататък принцесата видя тялото на Турис, младия паж на графа. По него нямаше следи от насилие. Мъртвото лице на момчето беше спокойно под плитката вода, косата му се къдреше като водорасли.

Кадрах толкова се зарадва, като я видя, че дори не я попита защо се връща сама. Мириамел погледна последното въже, после посегна с кинжала и го преряза, като се отдръпна, когато отрязаният край изплющя край лицето й. Барабанът на лебедката се завъртя и лодката полетя надолу. Фонтан от бели пръски изригна, когато се удари във вълните.

Кадрах й подаде веслото и каза:

— Вземи го, Мириамел. Уморена си. То ще ти помогне да се държиш над водата.

— Аз? — възкликна тя.

Трети глас ги прекъсна.

— Ето те и теб, скъпа.

Тя рязко се обърна. Аспитис куцаше към тях, целият в кръв. Дълга рана, която прорязваше бузата му, беше затворила едното му око и бе изпръскала златните му къдрици със съсирена кръв, но той все още държеше дългия си меч. Беше все така красив и ужасяващ като дебнещ леопард.

— Каниш се да ме напуснеш? — попита насмешливо той. — А не да останеш и да ми помогнеш да разчистим след нашите… — той се ухили: ужасна гледка, — след нашите сватбени гости? — Той направи крачка напред и леко люшна меча. Острието проблясваше на светлината на горящите платна като разтопено желязо. Беше странно омагьосващо да го гледаш как се люшка… люшка се…

Мириамел поклати глава и изправи рамене.

— Върви по дяволите!

Усмивката на Аспитис изчезна и той вдигна върха на меча до окото й. Кадрах, който стоеше зад нея, изруга безпомощно.