Пазачът на фара [bg]

Остави близнаците в бебешките им чанти, свали горните си дрехи в антрето и отнесе момчетата във всекидневната. После се настани на дивана и качи крака на масата.

– Мама ей сега ще се захване за работа. Но мама първо трябва да погледа малко Опра.

Момчетата като че ли не й обърнаха внимание.

– Скучно ли е, когато кака ви я няма?

Първоначално Ерика оставяше Мая да стои вкъщи колкото се може повече, но след известно време забеляза, че дъщеря й я хващат лудите. Мая имаше нужда да се среща с други деца и копнееше за детската градина. Това беше голяма промяна в сравнение с периода, когато всяко ходене до градината се превръщаше в малка световна война.

– Днес може да я вземем по-рано, а? Как смятате? – попита Ерика и изтълкува мълчанието им като знак на съгласие, след което се изправи и каза: – Мама още не си е изпила кафето. А знаете каква става мама, когато не си пие кафето. Un poco loco, както казва татко. Не че трябва да слушате какво говори той.

Тя се засмя и отиде в кухнята, за да сложи кафеварката. На дисплея на телефонния секретар светеше единица, която Ерика не бе забелязала преди малко. Някой си бе направил труда да остави съобщение и тя натисна копчето, за да го пусне. Щом чу гласа, изтърва лъжицата и сложи ръка на устата си.

– Здравей, сестричке. Аз съм. Ана. Освен ако нямаш и други сестри, разбира се. Малко съм схваната и имам най-грозната прическа на века. Но съм тук. Струва ми се. Във всеки случай почти. И знам, че ти беше тук и се притесняваше. И не мога да обещая, че...

В гласа й, който звучеше дрезгаво и различно, се долавяше болезнена нотка.

– Исках само да кажа, че съм тук.

После затвори.

Ерика остана неподвижна няколко секунди. След това бавно се свлече на пода и заплака, продължавайки да стиска здраво кутията с кафе.

– Не трябва ли да тръгваш за работа?

Рита погледна строго Мелберг, докато сменяше пелените на Лео.

– До обед ще работя от къщи.

– Аха, ще работиш от къщи... – каза Рита, поглеждайки многозначително към телевизора, където вървеше предаване за ентусиасти, които строяха машини от скрап, с които да се състезават.

– Събирам сили. Това също е важно. Иначе като полицай мога лесно да прегоря.

Мелберг взе Лео в ръце и го вдигна високо във въздуха, а момчето едва не се задави от смях. Рита омекна. Не можеше да му се сърди. Вярно, виждаше това, което и другите: че Мелберг е грубиян, че може да бъде ужасно непохватен, че понякога не вижда по-далеч от носа си, и освен това не иска да свърши нищо повече от абсолютния минимум. Но в същото време тя виждаше и другата му страна. Лицето му грейваше веднага щом Лео се окажеше наблизо, никога не отказваше да му смени пелените или да стане през нощта, ако момчето плаче, отнасяше се с Рита като с кралица и я гледаше така, сякаш тя е Божи дар за хората. Дори се беше захванал настървено да учи салса, което бе нейната страст. Никога нямаше да се превърне в крал на дансинга, но можеше да води съвсем прилично, при това без да нанася твърде големи поражения на стъпалата й. Освен това Рита знаеше, че Мелберг обича своя син Симон с цялото си сърце. Почти седемнайсетгодишният младеж се беше появил в живота му едва преди няколко години, но всеки път, когато станеше дума за него, в очите на Бертил светваше гордост и той винаги гледаше да се обажда и да бъде на разположение на сина си. Всичко това караше Рита да обича Бертил Мелберг толкова силно, че понякога имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне.