Урокът от нейната смърт [bg]

— Мисля, че там не е на хубаво място — рече Джано.

— Защо?

— Макар и да има разрушител, кожата не се запалва много бързо.

Фатар реши, че това може да е вярно. Извади отново портмонето. Подаде го на Джано.

— Ти го вземи. Хвърли го някъде.

— В никакъв случай. Не искам да ме хванат с него. Защо не го изгориш?

— Не става. Баща ми пак ще ме пребие. Може да го скрия под верандата и някоя нощ, когато той играе карти, ще го изгоря.

Откъм всекидневната се разнесе ужасен трясък от счупено стъкло. Двете момчета впериха поглед в мръсната стена, иззад която бе дошъл шумът. Филип пъхна портмонето в празния плик от пуканките и го натъпка заедно с разни отпадъци в зелена найлонова торба за боклук, която се намираше в ъгъла на стаята му. Излязоха в коридора.

Майката на Филип бе на пода, застанала на четири крака, с разтворени колене, а полата й се бе вдигнала до тънкия й кръст. Очите на миловидното й лице бяха почти затворени и главата й се люшкаше, докато се мъчеше да се изправи. Господин Халпърн бе застанал над нея, стиснал омазаната оранжева блуза и отчаяно казваше:

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи. Не, не, ще се оправи.

А тя повтаряше по-високо, с писклив сопран:

— Остави ме на мира, остави ме на мира! — В ръката си държеше бял парцал. Върху мръсния килим имаше ново петно от повръщано. Наоколо се носеше миризма от вкиснат джин. Филип започна да плаче.

— Госпожо Халпърн — прошепна Джано.

Бащата на Филип вдигна поглед.

— Я се изпарявайте и двамата оттука.

Джано рече:

— Но на нея й е лошо.

Подсмърчайки, Филип каза:

— Нищо й няма.

— Махайте се, майната ви! — изкрещя баща му. — И двамата. Да ви няма! — Той тропна с крак, сякаш плашеше кучета.

Филип каза на Джано:

— Моля те.

— Но…

— Моля те — рече Филип.

Приятелят му хукна навън. Взирайки се навън през прозореца, Филип чуваше как майка му си тътри краката. Баща му я бе настанил на един фотьойл и нещо й шепнеше. Филип мина край родителите си, излезе от задната врата и се шмугна под верандата.

Той скри торбичката с портмонето под купчина мека пръст. Започна да се поклаща напред-назад върху сухата шума.

О, колко беше уморен.

Беше уморен от всичко. Баща му носеше изпокъсани тениски и го биеше често. Майка му за обед му правеше мазни сандвичи — когато изобщо приготвяше обяда му — и забравяше да изпере дрехите му. Навсякъде, където погледнеше, имаше врагове. Сестра му беше „слива“, той беше дебел. Тя беше Халпърн, той беше Филип. Фи-лип-чо. Имаше двойка по физическо и четворка по биология и сега, чувайки отново трошене на чаши в къщата, една-единствена мисъл се бе загнездила в съзнанието му — картината на свенливо момиче, облегнало се на лабораторната маса, което му казваше колко е смел, докато Филип забиваше игла дълбоко в мозъка на една жаба, а после срязал корема й, наблюдаваше как хлъзгавата бучка на сърцето все още тупти.