Урокът от нейната смърт [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: „Епсилон“
- Переводчик: Росица Германова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Урокът от нейната смърт [bg]». Краткое содержание книги:
„Дивър — новият любимец на Холивуд“ Уошингтън Поуст
Фатар не отговори. През затворената врата двамата чуваха как бащата на Филип пее някаква стара песен. „Странници в нощта“.
Джано надникна в най-долното чекмедже.
— Какво е това? — Той вдигна кафяво портмоне, изцапано с кал.
Фатар замръзна. Намираше се в особено положение. Това бе единственият му приятел в гимназията; не можеше да стори това, което му се искаше — да му изкрещи да го върне обратно. Той просто каза:
— Нейно е.
Джано го отвори.
— На момичето ли? На второто! Ти наистина си го направил!
Фатар се пресегна и го затвори.
— Какво толкова се пениш? Аз я видях, но…
— Не разбирам защо отричаш, старче.
— … не съм я убил.
— Защо си го прибрал?
— Не знам. — Всъщност Фатар доста се бе чудил за това. — Мирише на хубаво.
— И нея ли я оправи? — Джано престана да изглежда потресен и сега бе любопитен.
— Ти глух ли си? Май съвсем си оглушал, а?
— Хайде, Фатар, нали аз всичко ти казвам. Как беше?
— Ти направо си откачил. Повървях малко след нея, но после се чупих. Някакъв тип се мотаеше наоколо.
— Кой?
— Не знам.
— Намерили са я в езерото. Гадория. Ако го направиш с нея, сигурно патката ти съвсем ще спадне от всичката оная вода. Какво има в портмонето?
— Не знам. Не съм го отварял. — Фатар стана и измъкна портмонето от приятеля си. Сложи го в шкафа и постави още една макара от нагревател върху него. Затвори чекмеджето.
— Мисля, че там не е на хубаво място — рече Джано.
— Защо?
— Макар и да има разрушител, кожата не се запалва много бързо.
Фатар реши, че това може да е вярно. Извади отново портмонето. Подаде го на Джано.
— Ти го вземи. Хвърли го някъде.
— В никакъв случай. Не искам да ме хванат с него. Защо не го изгориш?
— Не става. Баща ми пак ще ме пребие. Може да го скрия под верандата и някоя нощ, когато той играе карти, ще го изгоря.
Откъм всекидневната се разнесе ужасен трясък от счупено стъкло. Двете момчета впериха поглед в мръсната стена, иззад която бе дошъл шумът. Филип пъхна портмонето в празния плик от пуканките и го натъпка заедно с разни отпадъци в зелена найлонова торба за боклук, която се намираше в ъгъла на стаята му. Излязоха в коридора.
Майката на Филип бе на пода, застанала на четири крака, с разтворени колене, а полата й се бе вдигнала до тънкия й кръст. Очите на миловидното й лице бяха почти затворени и главата й се люшкаше, докато се мъчеше да се изправи. Господин Халпърн бе застанал над нея, стиснал омазаната оранжева блуза и отчаяно казваше:
— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи. Не, не, ще се оправи.
А тя повтаряше по-високо, с писклив сопран:
— Остави ме на мира, остави ме на мира! — В ръката си държеше бял парцал. Върху мръсния килим имаше ново петно от повръщано. Наоколо се носеше миризма от вкиснат джин. Филип започна да плаче.
— Госпожо Халпърн — прошепна Джано.
Бащата на Филип вдигна поглед.
— Я се изпарявайте и двамата оттука.
Джано рече:
— Но на нея й е лошо.
Подсмърчайки, Филип каза:
— Нищо й няма.
— Махайте се, майната ви! — изкрещя баща му. — И двамата. Да ви няма! — Той тропна с крак, сякаш плашеше кучета.
Филип каза на Джано:
— Моля те.
— Но…
— Моля те — рече Филип.
Приятелят му хукна навън. Взирайки се навън през прозореца, Филип чуваше как майка му си тътри краката. Баща му я бе настанил на един фотьойл и нещо й шепнеше. Филип мина край родителите си, излезе от задната врата и се шмугна под верандата.
Той скри торбичката с портмонето под купчина мека пръст. Започна да се поклаща напред-назад върху сухата шума.
О, колко беше уморен.
Беше уморен от всичко. Баща му носеше изпокъсани тениски и го биеше често. Майка му за обед му правеше мазни сандвичи — когато изобщо приготвяше обяда му — и забравяше да изпере дрехите му. Навсякъде, където погледнеше, имаше врагове. Сестра му беше „слива“, той беше дебел. Тя беше Халпърн, той беше Филип. Фи-лип-чо. Имаше двойка по физическо и четворка по биология и сега, чувайки отново трошене на чаши в къщата, една-единствена мисъл се бе загнездила в съзнанието му — картината на свенливо момиче, облегнало се на лабораторната маса, което му казваше колко е смел, докато Филип забиваше игла дълбоко в мозъка на една жаба, а после срязал корема й, наблюдаваше как хлъзгавата бучка на сърцето все още тупти.