Третият близнак [bg]

Това бе извънреден случай.

Университетът бе заповядал на Джийни да прекрати работата с компютърната си програма и бе заявил на света, че това е сторено, но как можеше той да е сигурен? Не можеше да види електронните импулси, сновящи между компютърните терминали… През целия ден мисълта, че тя отново може да се рови из медицинските данни, не му даваше мира. И не се знаеше какво може да намери.

Затова се бе върнал в кабинета си и сега седеше зад бюрото, гледайки как навън топлият здрач се сгъстява около сградите. Почукваше с пластмасовата карта по мишката на компютъра и се готвеше за нещо, което бе съвсем против принципите му.

Той ценеше достойнството си, бе го култивирал много отдавна. Като най-малкото момче в класа, без баща, който да му каже как да се оправя с побойниците, и с майка, твърде заета да свързва двата края, за да има време за него, той бавно бе си създал ореол на високомерна отчужденост, под който се криеше. В Харвард изучи подробно един от съквартирантите си, момче от стара и богата фамилия, отбелязвайки си педантично всички подробности — какъв е коженият му колан, носните му кърпички, скъпият плат на костюмите му, кашмирените шалове. Гледаше с какъв жест разгъва салфетката си, как придържа стола на дамите. Наслаждаваше се на смесицата от непринуденост и уважение, с която се отнасяше към професорите, и на повърхностния чар, с едва скрита хладина, с които се отнасяше към стоящите по-долу от него. Когато започна работа по магистърската си степен, за Берингтън вече говореха като за изпечен аристократ.

Освен това мантията на достойнството трудно се сваляше. Някои професори можеха да свалят сакото си и да се включат в играта на първокурсниците, но не и Берингтън. Студентите никога не му разказваха вицове, нито пък го канеха на купоните си, но пък и не го прекъсваха и не шумяха по време на лекциите му.

В известен смисъл целият му живот преди създаването на „Дженетико“ бе една измама, но той я бе играл храбро и надуто. Обаче в това да се промъкнеш някому в стаята и да я претърсиш — нямаше никакъв стил.

Той погледна часовника си. Лабораторията сигурно вече е затворена. Повечето от колегите му са си отишли, отправили се към крайградските си къщи или към бара на Факултетския клуб. И сега да опита, и по-късно — все едно. Нямаше време в денонощието, когато можеше да се гарантира със стопроцентова сигурност, че сградата е празна — учените работеха, когато имаха настроение за това.

Излезе от кабинета си, слезе по стълбите и спря пред вратата на Джийни. Наоколо нямаше никой. Прекара картата през четящото устройство и вратата се отвори. Берингтън влезе, запали лампата и затвори след себе си.