За честта на крадеца [bg]
- Автор: Хьюлик Дуглас
- Серия: Истории за Кин #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546554505
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «За честта на крадеца [bg]». Краткое содержание книги:
„За честта на крадеца“ е неподправено удоволствие: задъхана, забавна, изненадваща история в запомнящ се свят, богата на великолепни образи. Такива истории ви напомнят защо обичате да четете. О, да, по дяволите, имаме си нов талант, влязъл в играта. Прочетете тази книга. Сериозно — прочетете я!“ Брент Уикс, автор на бестселъри в класацията на „Ню Йорк Таймс
— … става? — викаше жената.
Този път отворих очи над каменните плочи на двора. Лежах с присвити към гърдите колене. Жената стоеше до пейката, извърната към сенчеста полупрозрачна фигура, която не беше там преди. Силуетът беше по-нисък дори от мен, но друго не можах да различа. Размахваше ръце, докато говореше — и пак чух онзи шепот във ветреца.
Значи бе потърсила уста да сътвори с магия този сън. Ами добре. От мисълта, че Сива принцеса е способна да нахълта във виденията ми, когато си поиска, започваше да ми призлява.
Кракът още ме болеше, но не беше непоносимо. Разгънах тялото си и се надигнах бавно на четири крака. Забелязах, че жилките в мрамора като че ли се местят по своя воля. Това май не беше добър знак.
— Колко дълго можем да го задържим? — попита жената и помълча. — Ама че гадост.
С крайчеца на окото си я зърнах да прикляка до мен. Тук вече не ухаеше на зеленина — несъмнено още един лош признак.
— Дрот…
Не ми се умилкваше. Говореше властно. Неволно вдигнах глава към нея.
— Чуй ме — заповяда тя. — Каквото и да правиш, не давай книгата на никого.
— Освен на тебе, нали? — изпъшках аз.
Тя завъртя глава.
— И на мен също. Скрий я. Не казвай на никого къде е — това ще ти опази живота поне за известно време. Предпочитам книгата на Йоклаудия пак да се изгуби, вместо да попадне в ръцете на неподходящ човек.
Тъкмо щях да я попитам за какво говори и кракът ми пак се сгърчи от болка. Когато отворих очи, цветовете наоколо бяха избледнели. Жената се пресегна и хвана раменете ми. Пръстите й не спряха, когато ме докоснаха, а сякаш потънаха малко в плътта ми. Колкото и да беше чудно, това не ми изглеждаше странно.
— Скрий книгата! — Образът й се размиваше. — И нека остане скрита.
После останах сам в тишината, която бързо се превърна в забвение.
Нямаше нищо постепенно — нито бавно посивяване на мрака пред мен, нито бръмчене в ушите, нарастващо до рев. В един миг бях в несвяст, в следващия — в съзнание.
Нищо не беше същото. Вместо да ме мъчат студ, влага и болка, бях на топло и сухо, лежах на пухен дюшек. Завит с чиста завивка. Дрехите ми ги нямаше, усещах на себе си мека нощница. И бях жив. Тъкмо този факт ме изненада най-силно.
От любопитство размърдах крака си и събудих само трудно забележима болка. Това също не беше както трябва — очаквах болка, от която в очите ми да изскочат сълзи. Притиснах крака си към дюшека, стиснал зъби в очакване на мъчението. С усилието си изпросих само остро парене, нищо повече.
Магия — нямаше друго обяснение. Иначе беше немислимо да се чувствам толкова добре.
И това вече ме разтревожи истински.
Очите ми останаха затворени, ослушвах се. Долавях звуците на Идрека по тъмно, но не привичната смесица от писъци, пиянски песни и врещене на разгонени котки. Вместо тях чувах цвърчене на нощни буболечки, откъслечен груб смях и леко потупване на пръсти по барабан някъде в далечината. В който и квартал да се намирах, не беше Десетте пътя, камо ли Изтърбушеното.
Тъкмо да се размърдам, когато прошумоля плат и някой отпи нещо — чух преглъщането. Смръзнах се, после насила си върнах спокойствието. Пазач? Болногледач? Или враг? Лекичко изтрака чаша, оставена на някаква повърхност.
Вдишах бавно и дълбоко и с радост открих дъх на свежа зеленина. Но имаше и още нещо във въздуха — смътно познато, само дето не успявах да го налучкам. Босилек? Стрита мащерка?
Вдишах отново. Да, чаршафите ухаеха така. Познавах само един човек, който искаше да спи на ароматна постеля. Кристиана. А това означаваше, че другият човек в стаята е…
— Да му се не види, Деган — казах, завъртях се настрана и отворих очи. — Защо ти щукна да ме донесеш тук, като знаеш, че не обичам да…
Думите ми приседнаха.
Джелем ме дари с кисела усмивка.
— И аз не съм въодушевен, че си тук. Но щом жена ми видя как ти изтича кръвта… — Сви красноречиво рамене. — Под този покрив моята дума не се чува.
Седеше отпуснато на тапицирано кресло, изпружил напред краката си, скръстени в глезените. Тъмната му коса беше разрошена, а дългият кафтан в черно и зелено изглеждаше омачкан, което не беше присъщо на Джелем. Сребърен светилник на масата до него хвърляше сенки из стаята. До светилника чаша вино сияеше в наситено червено. А през отворения прозорец над тях се виждаше късче нощно небе.