За честта на крадеца [bg]

Нямаше нищо постепенно — нито бавно посивяване на мрака пред мен, нито бръмчене в ушите, нарастващо до рев. В един миг бях в несвяст, в следващия — в съзнание.

Нищо не беше същото. Вместо да ме мъчат студ, влага и болка, бях на топло и сухо, лежах на пухен дюшек. Завит с чиста завивка. Дрехите ми ги нямаше, усещах на себе си мека нощница. И бях жив. Тъкмо този факт ме изненада най-силно.

От любопитство размърдах крака си и събудих само трудно забележима болка. Това също не беше както трябва — очаквах болка, от която в очите ми да изскочат сълзи. Притиснах крака си към дюшека, стиснал зъби в очакване на мъчението. С усилието си изпросих само остро парене, нищо повече.

Магия — нямаше друго обяснение. Иначе беше немислимо да се чувствам толкова добре.

И това вече ме разтревожи истински.

Очите ми останаха затворени, ослушвах се. Долавях звуците на Идрека по тъмно, но не привичната смесица от писъци, пиянски песни и врещене на разгонени котки. Вместо тях чувах цвърчене на нощни буболечки, откъслечен груб смях и леко потупване на пръсти по барабан някъде в далечината. В който и квартал да се намирах, не беше Десетте пътя, камо ли Изтърбушеното.

Тъкмо да се размърдам, когато прошумоля плат и някой отпи нещо — чух преглъщането. Смръзнах се, после насила си върнах спокойствието. Пазач? Болногледач? Или враг? Лекичко изтрака чаша, оставена на някаква повърхност.

Вдишах бавно и дълбоко и с радост открих дъх на свежа зеленина. Но имаше и още нещо във въздуха — смътно познато, само дето не успявах да го налучкам. Босилек? Стрита мащерка?

Вдишах отново. Да, чаршафите ухаеха така. Познавах само един човек, който искаше да спи на ароматна постеля. Кристиана. А това означаваше, че другият човек в стаята е…

— Да му се не види, Деган — казах, завъртях се настрана и отворих очи. — Защо ти щукна да ме донесеш тук, като знаеш, че не обичам да…

Думите ми приседнаха.

Джелем ме дари с кисела усмивка.

— И аз не съм въодушевен, че си тук. Но щом жена ми видя как ти изтича кръвта… — Сви красноречиво рамене. — Под този покрив моята дума не се чува.

Седеше отпуснато на тапицирано кресло, изпружил напред краката си, скръстени в глезените. Тъмната му коса беше разрошена, а дългият кафтан в черно и зелено изглеждаше омачкан, което не беше присъщо на Джелем. Сребърен светилник на масата до него хвърляше сенки из стаята. До светилника чаша вино сияеше в наситено червено. А през отворения прозорец над тях се виждаше късче нощно небе.