За честта на крадеца [bg]

Малко оставаше да се изсмея на последните й думи. Не можеш да се намъкнеш в нечий сън, без да си някой. Знаех си обаче, че е неразумно да споря. Ако тя искаше да знам коя е, щеше да ми каже, а ако не искаше… Нямаше как да я принудя.

— Добре — смотолевих, думите бяха като омекнало олово в устата ми, — кой иска книгата? И защо?

Този път тя ме зяпна, но само за миг. После отметна глава и се разкикоти. Звънчетата в косата й й пригласяха.

— Значи не знаеш?! Имаш книгата на Йоклаудия, но дори не знаеш за какво става дума? — Погледна ме, засмяна до ушите. Усмивката й беше пленителна почти като очите. — Ох, как ме развесели…

Книгата на Йоклаудия ли? Значи Ател е изтървал името на жената, написала книгата? Нямаше защо да се чудя, че не я бях издирил — ако книгата беше твърде стара, както вече подозирах, Йоклаудия беше мъртва от векове.

Вторачих се в жената пред мен. Звънчета. И книги… И тогава прозрях.

— Принцесо — промълвих с дълбок и малко пресилен поклон.

Тя беше онази, която бяхме подслушали близо до дюкяна на Федим, нейните звънчета бях чул от каналите, когато си тръгна. Железния Деган служеше на нея. Значи разговарях със Сива принцеса.

— Приятно ми е да се уверя, че поне това успя да проумееш — подхвърли тя.

— И още проумях — кипнах аз изведнъж, — че са ме погнали пестници, Бели пояси, две-три остриета, да не споменавам и дресирания ти деган. Само дето още не знам защо. Ако ти е чак толкова смешно, заличи тази градина от ума ми и намери друг, с чиито сънища да си играеш, защото аз имам по-важна работа.

Обърнах се с намерението да изляза и неочаквано се озовах седнал на пейка до фонтана. Досега в двора нямаше пейки. Жената седеше до мен.

— Съжалявам. — Погледна ме в очите. От нейната уста думата не прозвуча като извинение, а като споменаване на факт.

— Просто очаквах, че ако някой се е набъркал толкова в тази история, ще знае колко големи са залозите.

— Да, ако се бях набъркал по свое желание — сопнах се аз. — Заблудила си се. Ето, сега можеш да ми обясниш.

Между веждите й се появи бръчица. Тя килна глава настрани и се загледа някъде зад мен. Стори ми се, че дочух слабичък шепот, сякаш градината й говореше с ветреца. След малко жената кимна и пак впи поглед в очите ми.

— Сега не мога да задълбавам в дреболии, но те предупреждавам да внимаваш много на кого ще дадеш книгата накрая.

— О, да не се боиш, че е станало по-трудно да я докопаш?

Тя си позволи кисела усмивчица.

— Не мога да отрека, но не това ме тревожи най-силно. По-загрижена съм за…

В крака ми избухна болка, а дворът угасна като духнато пламъче на свещ. Отворих очи и видях под себе си ботуши, които стъпваха по мокър мръсен калдъръм. Подрусването стигаше да проумея, че някой ме е метнал на рамо и ме носи по улиците. Опитах да се смъкна, за да падна и да му избягам, исках и да попитам кой ме носи, по дяволите. Успях само да залюлея главата си и да изломотя жалко. Онзи, който ме носеше, изсумтя и ме намести на рамото си. Това движение разпали отново огъня в крака ми. Изстенах и стиснах клепачи, за да избягам в мрака от страданието