![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
ЗАРЕЖИ МЕ!
Точно когато прегъваше коляно, за да се пъхне под чаршафите, след като късно през нощта се бе прибрал от работа, онзи клетник, печатарят Помпеи, вече съвсем посивял и грохнал - само на четирийсет и пет години изглеждаше на шейсет - за утеха чуваше жена си да мърмори в тъмното:
- Да знаеш, и тази нощ Марчела още не се е прибрала.
Тази новина отравяше съня на Помпеи. На другия ден подхващаше Марчела и така си отравяше и събуждането:
- В колко часа се върна нощес?
- Откъде да знам, часовникът беше спрял.
- Аз ще ти кажа, беше пет сутринта.
- Щом ти казваш...
- Така не се отговаря на собствения ти баща.
- Ами как да отговарям?
- Аа, така ли...
После - шляп, шляп, шляп - шамарите валяха. Но на Марчела не и пукаше за шамарите; тя беше боксьорка, понасяше ударите, докато баща и получаваше задух. После, щом той тръгнеше на работа, затръшвайки вратата, Марчела, все едно нищо не е станало, си слагаше пудра на зачервените бузи, а майка и я наставляваше:
- Внимавай, не е редно да отговаряш така на баща си. Той е на възраст, гневът му вреди. Докато живееш в неговата къща и ядеш неговия хляб, трябва да го уважаваш.
Марчела вдигаше рамене и отвръщаше:
- Не съм искала да дойда на този свят. Вие сте ме създали. Сега ще ме издържате.
Реших да обрисувам тази семейна картинка, за да разберете що за характер имаше Марчела и каква грешка направих, като се сгодих за нея. Аз съм от типа на добродушните шишковци: спокоен, улегнал, без нерви, закръглен, с гъста руса коса, изникнала от средата на челото, заспал на вид. И занаятът ми изисква спокойствие и търпение: часовникар съм. Марчела ми харесваше навярно защото беше толкова различна от мен. В тази глава на гневен ястреб, с черни кръгли очи, орлов нос, уста, изсечена с нож, намирах всичко, което аз нямах: твърдост, лошотия, жестокост, насилие. Трябва да призная, че тя беше почтена с мен; още щом започнах да я задирям, ми рече:
- Зарежи, не съм онзи тип, който ти подхожда.
И не престана да ми го повтаря, докато траеше годежът ни, два месеца или малко повече, изпълнени с разправии, ядове, спорове, заяждане и лошо настроение. Накрая един ден и казах:
- Беше права, не си типът, който ми подхожда. Довиждане и бъди здрава!
Тя, вероятно, се почувства зле, защото не бе очаквала от мен да бъда толкова решителен. Но рече:
- Видя ли, предупредих те. Е, довиждане и не ми се сърди!
След този ден я виждах много рядко и винаги случайно, на улицата и на обществени места. Продължаваше да живее със семейството си, но водеше много независим живот, доколкото успях да разбера. Виждах я да върви по тротоара в квартала извън Порта Сан Паоло, начело на банда безработни момчетии, сама жена сред толкова мъже,
нападателна, предизвикателна, буйна, незряла, почти мъжкарка, с развети на вятъра коси, с изпъчени гърди, винаги готова да каже лоша, смразяваща дума, със сарказъм, от който човек се изчервява. Ех, имаше вятър в платната Марчела, носеше се право по своя път; не поглеждаше никого. После, съвсем внезапно изчезна. Срещах бандата, но Марчела не беше с тях. Реших, че е заминала, и повече не се сетих за нея.
Един ден седях сам в магазина, шефът го нямаше. С лупа на окото разглобявах един часовник. Чух някой да влиза. Свалих лупата от окото си; в това време нежен глас попита:
- Може ли, Джулио?
Едва не подскочих: беше Марчела.
Би било пресилено да твърдя, че почти не я познах: беше си тя. Но да кажа - променена, щеше да е твърде слабо, защото макар и същата Марчела, в същото време беше различна: смекчена, успокоена, разнежена, посърнала, не мъжкарана, дори твърде много жена. Такъв смутен поглед не бях виждал у нея преди; на устните и почти свенлива усмивка; цялото и лице изразяваше някакво объркване. Отново попита:
- Сигурен ли си, че не те безпокоя, може ли да ти отнема само една минутка?
Неочаквано бях обзет от чувство на надежда, помислих си: „Готово, дошла е да ми каже, че ме обича.“
Тя приседна и ме загледа мълчаливо с блестящи очи и леко потрепващи устни, сякаш готова да заплаче. Накрая изрече с измъчен глас: