Санаториумът [bg]

— Виж. На гърба е написано нещо.

Прав е. Там е написано нещо с молив, със старомоден почерк със завъртулки, какъвто вече не може да се види. Санаториум дю Плюмашит, 1927 г.

— Тази снимка е направена тук, в хотела. Всичко това… — устата й пресъхва. — Извършено е тук.

Хрумва й идея. Елин преглежда отново снимките, докато намира онази с гроба. Доближава я до очите си и оглежда фона. Въпреки че на земята няма сняг като сега, тя разпознава групата ели, които се извисяват право нагоре, и високата планина зад тях.

— Тази е направена близо до санаториума, нали? Тези жени… погребани са наблизо.

— Така изглежда. В необозначени гробове.

Елин намира първата снимка, обръща я и отново поглежда надписа.

Под името на санаториума има пет реда с цифри, написани един под друг. Всеки номер съдържа пет цифри.

Пет жени. Пет номера.

Елин прокарва пръст по най-горния номер — 87534 — и постепенно го разпознава. Същият номер, който откри в медицинския файл на флашката на Лори и на едната гривна до трупа на Адел… Съвпада.

Едната от тези жени е роднина на Марго.

Елин поглежда Айзак.

— Номерът съвпада с медицинското досие. Цифрите на гърба на снимката са номера на пациенти.

— Тогава и номерата на гривните са на пациенти?

— Да. Като гледам този, сигурна съм, че една от жените е била роднина на Марго.

— Но файловете са от клиника в Германия, психиатрична болница. Как са се озовали тук?

— Не знам. Трябва ни някой, който да преведе тези медицински досиета, но предполагам, че не са били прехвърлени тук по причини, свързани с психичното здраве.

Колкото повече гледа Елин, толкова по-зловещи й се виждат изображенията.

Безпокоят я няколко детайла — начинът, по който са наредени мъжете с маските, в редица. Позите им загатват за непропорционалност на силите — жените лежат уязвими, а хирурзи с маски стоят зад тях, контролират.

Заплаха.

И после гробът — фактът, че няма надгробна плоча, нито следа от церемония. Тайно ли е било погребението?

Елин приглажда назад косата си.

— За това става въпрос, Айзак. Отмъщение. Марго някак се е сдобила със съдържанието на медицинските досиета и снимките и сега отмъщава.

Изражението му се променя и чертите му се изопват.

— Ако си права… — той посочва фигурите с маските, — и тя действа по тези снимки, на тази има петима души, Елин — Айзак вдига снимката. — Ако включим Даниел, досега Марго е убила трима. И това означава, че…

— Остават двама — довършва мисълта му Елин.

Настъпва кратко мълчание.

— Но не разбирам защо Марго ги е взела на прицел — казва той. — Адел и Лори… Даниел. Случилото се на тези снимки е било преди много години. Ужасяващо е и травмиращо, но трябва да има и нещо друго, което се е случило наскоро, за да ги набележи за жертви сега.

— Съгласна съм, но е невъзможно да кажем, докато не научим повече.

— И какво ще правим сега? — Айзак насочва очи към плика в ръката й. — Имаме тази информация, но тя не ни казва къде е Марго и какво планира.

— Прав си — съгласява се Елин и в същия момент забелязва нещо в самия край на плика. Малка тъмносива люспа.

Лакът за нокти на Марго.

От подсъзнанието й изведнъж изплува образ — люспи лак върху бюрото. Марго посяга да ги избърше и събаря чантата си. Съдържанието се разпилява на пода.

Мисълта, която досега беше безформена и неуловима, придобива очертания. Нещо, което съзнателният й ум не беше схванал тогава, но сега подсъзнанието й направи.

Страх пронизва стомаха й.

— Трябва да намерим Сесил и Лукас. Мисля, че знам къде може да е Марго, Айзак. Мисля, че тя е била в хотела през цялото време.