Санаториумът [bg]

Плочките са обагрени в червено — продълговати, размазани петна на мястото, откъдето служителите на хотела вдигнаха Уил. От там тръгват кървави отпечатъци от стъпки и после изчезват.

Елин се насилва да си поеме дълбоко дъх.

— Ако е изпуснато нещо, трябва да е някъде тук.

Очите й претърсват пода с поглед и пролуките между обемистите машини.

— Виждаш ли нещо? — Айзак се приближава до нея.

— Засега нищо.

Елин прехапва устни от разочарование. Няма нищо, което да намеква за звука, който чу — меко тупване, леко тътрене на нещо, плъзгащо се по пода.

Освен ако предметът не е отскочил по-далеч, отколкото предполага, мисли си Елин и прикляква. В края на краищата плочките са гладки и хлъзгави…

Тя наклонява глава настрана и поглежда под машината пред нея. Колието се залюлява до брадичката й. Има ли достатъчно голяма пролука, за да се плъзне нещо отдолу?

Има… Елин обръща глава на другата страна. И тогава го съзира — бяло ъгълче, едва забележимо, подаващо се до половината изпод металната клетка около генератора.

Тя се пресята към крайчето и се опитва да го придърпа към себе си. Нещото не помръдва.

Елин сменя тактиката, хваща крайчето с палец и показалец и дърпа. Този път предметът се измъква с лекота. Тя се втренчва. Плик, натъпкан с нещо.

— Намери ли нещо?

Елин се изправя.

— Плик.

С треперещи ръце тя го отваря и изважда дебела купчина листове, формат А4, препънати на две.

Елин разглежда първия лист и затаява дъх. Познава думите и графичното оформление.

Клиника „Готердорф“.

— Това е медицинско досие. Същото като онези на флашката на Лори.

Има обаче една огромна разлика — информацията тук не е заличена. Елин преглежда страницата и се втренчва в името най-отгоре. Ана Масен.

Масен. Това е фамилното име на Марго. И после Елин забелязва номера под името — 87534. Дъхът й секва. Не може да е случайно съвпадение.

Елин плъзва поглед по-надолу, но не може да прочете по-нататък. Не разбира немски — медицинска терминология.

Тя изважда следващата страница.

— Има още — прошепва Елин и после спира.

Нещо е паднало на пода. Черно-бели фотографии.

Тя се навежда и ги събира.

Усеща, че е в шок, докато разглежда първото изображение. Пет жени, които лежат една до друга на операционни маси. На краката им са преметнати чаршафи, сякаш небрежно са смъкнати набързо заради фотографа.

За да може обективът да улови сътвореното.

Не че може да се нарече творение, мисли си Елин и в гърлото й се надигат киселини.

Телата им са осакатени, стомасите са разрязани и отворени и плътта е дръпната встрани с някакъв метален инструмент, за да се разкрият органите.

Погледът й се отмества към главите им. Част от черепа им е премахната и мозъчното вещество се вижда ясно.

Мозъкът на Елин крещи: не гледай, не гледай.

Но тя трябва да види всичко. Побиват я ледени тръпки от онова, което откриват очите й по-нататък. Зад жените стоят трима души, облечени в хирургични екипи. Всички носят маски, които закриват лицата им, но Елин е сигурна, че са мъже. Телосложението им, ръстът, официалната поза с леко разкрачени крака.

Маските са същите уродливи гумени маски, които бяха прикрепени на лицата на Адел и Лори.

Същата маска, която носеше и убиецът.

Елин усеща още една вълна на отвращение, когато стига до заключението, че единствената логична причина лекарите да носят маски, е да скрият самоличността си. Не са искали хората да знаят кои са, защото са правели нещо лошо. Определено изглежда лошо. Съвсем не е клинична процедура, прилича на престъпление. Варварско.

Пръстите й се свиват около снимката и Елин отново полага усилия да продължи да я разглежда. Очите й откриват друг детайл.