Санаториумът [bg]

81

Елин затваря след себе си вратата на тяхната стая. Очите й са пълни със сълзи. Мъчи се да ги преглътне, докато сяда до Уил. Иска да бъде силна, да не показва страх, но това е само фасада.

Уил изглежда по-зле. Крехък. На ярката светлина на лампите от тавана кожата му е станала прозрачна и сега се виждат синкавите ивици на вена на слепоочието му. Дишането му е повърхностно, сякаш полага херкулесови усилия да поддържа дори основните си жизнени функции.

Въпреки уверенията на Сара, че кръвното му налягане се е нормализирало, умът й непрекъснато прехвърля различни сценарии, един от друг по-лоши.

Ами ако кръвното му налягане отново спадне?

Ами ако Сара крие от нея най-лошото, защото знае, че не могат да направят нищо, докато не пристигне помощ?

Наясно е обаче, че не може да позволи страховете да я завладеят. Направи ли го, на везните ще бъде не само животът на Уил, но и на всички останали.

Елин тръгва бързо по коридора и бърше сълзите от очите си.

Съсредоточи се, казва си. Запази хладнокръвие.

Лукас чака пред архивната стая.

— Как е Уил?

Очите му са изпълнени с искрена загриженост. Той отваря вратата.

— Кръвното му налягане… спаднало е рязко, но това е било, когато излязох. Сара мисли, че може да е началото на инфекция. Уил се нуждае от антибиотици.

Елин млъква, отново изпитвайки прилив на вина.

Наистина ли се налагаше да остави Уил?

Лукас я поглежда смутено.

— Виж… — тонът му омеква. — С удоволствие ще го направя сам, ако искаш да останеш с него.

Елин влиза по-навътре в стаята.

— Не, трябва да го направя.

Не е само защото Елин иска да бъде сигурна, че Марго няма да нарани още някого, но и защото сега чувства нещата дълбоко лични. Марго рани Уил и уби Лори. Тя трябва да бъде спряна. Елин прикляква в средата на архивната стая и прокарва пръсти по рогозката на пода.

Погледът й се приковава в ромбовидните дупки и малкото парче метал, украсено със сребристи звезди, заклещило се в тях.

— Какво е това? — Лукас прикляква до нея.

— Шнола. На Марго е. Когато бях тук по-рано, я видях на пода. Направих връзката чак когато видях лака й за нокти върху плика. Спомних си, че тя чоплеше ноктите си върху бюрото. Когато избърса люспите, Марго неволно събори чантата си. Няколко шноли се разпиляха на пода…

Очите й откриват още нещо — няколко мънички тъмносиви люспи лак в дупките на рогозката. Тя облизва пръст и го допира до тях. Няколко люспи полепват за пръста й. Елин се втренчва и се замисля.

Лакът на Марго. Този специфичен сив цвят…

— Какво е това?

— Лак за нокти — Елин вече не изпитва никакво съмнение. — Марго е била тук. Наскоро.

Тя се вглежда по-внимателно. Върху рогозката ясно се виждат няколко по-големи люспи. Ако Марго само е чоплила ноктите си, люспите щяха да са разпръснати на по-голяма площ, не събрани само тук. Нещо е олющило лака на това място.

— Подът не е оригиналният, нали?

Лукас се изправя.

— Не. Оригиналният под беше неизползваем. Това покритие трябваше да е само временно, но после плановете за тази стая се промениха и го зарязахме.

Елин продължава да оглежда рогозката. И после я забелязва — малка тънка линия, очертана върху повърхността. Очите й я проследяват. Линията описва голям квадрат със страни един метър.

Тя прокарва ръка по линията. Пръстите й треперят.

Това не може да е случайно.

— Какво има? — Лукас я поглежда въпросително.

— Все още не знам. Дай ми минутка — Елин изважда джобното си ножче, навежда се и пъха края на острието в ъгъла на издълбаната линия. Натиска силно, докато ъгълът на рогозката се повдига.

Елин дърпа края и разкрива секцията. Под рогозката има тънък пласт винилово покритие. С нищо незабележително, с изключение на това, че също е осеяно с мънички люспи лак за нокти. И там има същите очертания — голям квадрат с абсолютно същата големина като в рогозката.

Елин чувства неравномерното потрепване на пулса си. Попадна на нещо.

Тя забива ножчето в линията, очертана във винила, и дръпва квадрата, който се повдига с лекота, сякаш някой го е отмествал и преди. Елин застава неподвижно и се втренчва.

Под винила го няма солидният бетонен под, какъвто би се очаквало да видиш, а нещо съвсем друго. Дървен капак с две метални дръжки. Повърхността е покрита с прах, но Елин забелязва още няколко тъмносиви люспи.

Марго е била тук. Много пъти е повдигала капака и рогозката отгоре и лакът и се е олющил.

Елин вдига глава и поглежда Лукас.

— Знаеш ли какво е това?

— Не — без колебание отговаря той. — Никога не съм го виждал.

— Дори по време на строежа?

— Не. Когато започнахме обновлението, навсякъде имаше винилова настилка. Стара и мръсна. Неравна. Казахме на строителите да я покрият с рогозка, докато решим какво да правим с нея — Лукас поглежда капака. — Мислиш ли, че тук…

— Възможно е — гласът на Елин е неуверен.

Ако там долу има стая, това би било идеалното място, където да държиш някого. Лесен достъп до хотела и в същото време пълно уединение.

Елин хваща дръжките и повдига капака. Капакът поддава с лекота и към тях повява застоял въздух с миризма на мухъл.

Елин се навежда и наднича в дупката. Мастилен мрак. Не вижда нищо.

Тя изважда фенерчето от чантата си и го запалва. Лъчът осветява стъпала, грубо изсечени в камъка.