Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Подарявам ти ги, Зорбас — казах. — Да запалиш свещ колкото боя си на Богородицата, задето я обиди.
Зорбас се извърна; отец Захариас се появи с позеленялото си омазнено расо, с пробитите си ботуши; той теглеше за юздата две мулета. Зорбас му показа пачката със стотарките.
— Ще си ги поделим, отче Йосифе — каза той, — та да си купиш сто оки солена треска, да се наядеш, нещастнико, да се наядеш, да се продъниш, да повърнеш, да се отървеш! Ела тук, дай си ръцете!
Грабна калугерът омазнените банкноти, скри ги в пазвата си.
— Ще купя газ… — рече той.
Зорбас сниши гласа си, наведе се над ухото на калугера.
— Нощно време трябва — каза му той — и всички да спят; и да духа силен вятър… Ще залееш стените от четирите ъгли, ще натопиш парцали, дрипи, кълчища, каквото ти попадне, в газ и ще ги подпалиш… Разбра ли?
Калугерът трепереше.
— Не трепери бре, калугере! Не ти ли заповяда самият архангел, а? Газ, и голям е господ! Със здраве!
Яхнахме мулетата; хвърлих последен поглед към манастира.
— Какво узна, Зорбас? — запитах аз.
— За изстрела ли? Не си разваляй спокойствието, ти казвам, началство! Има право Захариас — Содом и Гомор! Дометиос е убил красивото калугерче!
— Дометиос ли? Защо?
— Не се рови много-много, началство, ти казвам; мръсотия и воня!
Обърна се към манастира. Калугерите вече излизаха от трапезарията, заключваха се в килиите си.
— Да пукнете дано, свети отци! — извика той.
XIX
Първия човек, когото срещнахме още щом слязохме от мулетата вече по тъмно, беше нашата Бубулина, свита на кълбо пред бараката. Когато запалихме лампата и видях лицето й, аз се изплаших.
— Какво ти има, мадам Ортанс? Болна ли си?
От онзи миг, в който в ума й бе блеснала великата надежда, бракът, старата ни сирена беше загубила целия си онзи неизразим, потаен чар. Мъчеше се да заличи цялото си минало, да се отърси от пъстрите пера, с които се беше накичила, скубейки паши, бейове, адмирали… Копнееше да стане сериозна, прибрана гарга — стопанка. Честна жена. Не се мацотеше вече, не се гиздеше, не се миеше: миришеше.
Зорбас мълчеше; сучеше нервно прясно боядисаните си мустаци. Наведе се, запали спиртника, сложи джезвето за кафе.
— Безсърдечний! — разнесе се неочаквано дрезгавият глас на старата певачка.
Зорбас вдигна глава, изгледа я, погледът му се смекчи. Не можеше да слуша жена да го зове умолително и да не се разчувствува; една женска сълза можеше да го удави.
Той не отвърна нищо; сложи кафето и захарта, разбърка ги.
— Защо ме караш да чакам толкова дълго време невенчана? — изгугука старата сирена. — Не смея вече да си покажа лицето в селото. Загубих честта си! Загубих честта си! Ще се самоубия!
Бях се изтегнал уморен върху леглото си и облакътен на възглавницата, се наслаждавах ненаситно на тази комична и сърцераздирателна сцена.
Сега мадам Ортанс се беше приближила до Зорбас и го побутваше по коленете.
— Защо не донесе венците? — запита го тя с треперещ глас.
Зорбас почувствува върху коляното си пълната, трепереща ръка на Бубулина. Това коляно беше последният къс твърда земя, за който тази хилядократна корабокрушенка се улавяше, за да се спаси.
Добре разбираше това Зорбас и сърцето му смекчи. Но пак не каза нищо; поднесе кафето в три чашки.
— Защо не донесе венците, Зорбас? — чу се отново сърцераздирателният глас.
— Няма хубави в Кастро — отвърна Зорбас.
Подаде на всеки от нас чашката му и се сви в ъгъла.
— Писах в Атина — продължи той — да ни изпратят от хубавите; писах и за големи бели свещи, и за бонбони, от ония, дето са пълни с шоколад и печени бадеми…
Колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше и въображението му; очите му искряха и както поетът в огнения миг на сътворението, така и Зорбас се носеше в някаква възвишена атмосфера, където лъжа и истина се сливат и се признават за сестри. Той си отпочиваше сега, приклекнал така, сърбаше шумно кафето си, запали цигара — денят беше преминал добре, гората беше в джоба му, доволен беше. Разпали се още повече:
— Цял свят трябва да запомни нашата сватба, Бубулино моя! Да видиш само каква булчинска рокля съм ти поръчал! Затова и останах толкова дни в Кастро, любов моя! Повиках две големи шивачки от Атина и им рекох: „Жената, която вземам, еша си няма в целия Запад и в целия Изток! Била е царица на четири Велики сили, сега овдовя, Великите сили умряха и тя благоволява да ме вземе. Искам, значи, и булчинската й рокля да си няма еша; само от коприна и бисер да бъде; и да окачите околовръст по фустата златни звезди, на дясната гръд да сложите слънцето, а на лявата — луната!“ — „Ама ще им се заслепят очите на всички, които я видят! — извикаха шивачките. — Ще пострадат!“ — „Да пострадат! — отвърнах аз. — Любимата ми да е жива!“