Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Легна си и преди сънят да я завлече в мрака, се замисли за помощник-шериф Боукман, който дежуреше в паркираната пред дома й патрулка. Мисълта й подейства успокояващо, особено след пристъпа на страх, обсебил я в мазето, и тя заспа дълбоко, без да сънува, докато не я събуди пронизителният звън на телефона.
4.
Кантата се обаждаше от Бостън. Естествено бе говорила с Дарла. Когато възникнеше проблем, Дарла винаги бързаше да позвъни на Кантата. Канти я попита дали не трябва да дойде, ала Лизи я увери, че няма причина да напуска Бостън по-рано от предвиденото, независимо какво й е казала Дарла. Аманда си почива и Канти няма с какво да й помогне.
— Ако искаш, иди да я посетиш, но ако няма промяна към по-добро — а доктор Олбърнес ни каза да не се надяваме на подобно нещо, — тя изобщо няма да разбере, че си до нея — добави.
— Господи! — въздъхна Канти. — Това е ужасно, Лиза.
— Така е. Тя обаче е сред хора, които разбират състоянието й… или поне знаят как да се грижат за хора в нейното състояние. С Дарла ще те държим в течение на…
Лизи крачеше из стаята и говореше по безжичния телефон. Изведнъж обаче спря и се втренчи в бележника, подал се наполовина от задния джоб на сините й дънки. Това беше „Малкото тефтерче с обсебености“ на Аманда, само че сега Лизи беше тази, която бе обсебена от него.
— Лиза? — Канти бе единственият човек, който непрекъснато я наричаше така, от което Лизи се чувстваше като асистентка в някое телевизионно шоу, показваща призовете на победителите: „Лиза, покажете на Ханк и Марта какво са спечелили.“ — Лиза, чуваш ли ме?
— Да, мила — отвърна отнесено Лизи, неспособна да откъсне очи от бележника. Мъничките завъртулки на спиралата проблясваха на слънцето като лъскави метални пръстенчета. — Казах, че двете с Дарла ще те държим в течение за състоянието й. — Бележникът се бе огънал, приемайки формата на бедрото, до което бе притиснат в продължение на часове, и докато го гледаше, гласът на Канти ставаше все по-далечен и глъхнещ. Лизи се чу как казва, че Канти би направила същото на нейно място, след което се наведе и извади тефтерчето от джоба на дънките. Обеща на Кантата, че ще й се обади вечерта, каза й, че я обича, сбогува се с нея и хвърли безжичния телефон на леглото, без дори да го удостои с поглед. Цялото й внимание бе погълнато от този измачкан бележник, който можеше да бъде купен за седемдесет и пет цента от всеки магазин. Но защо бе тъй запленена от него? Защото вече бе сутрин и си бе отпочинала? Защото бе чиста и отпочинала? На фона на ярката утринна светлина, лееща се от прозореца, трескавото търсене на кедровата кутийка от миналата нощ й изглеждаше идиотско — поведение, предизвикано от тревогите от вчерашния ден, — ала този бележник изобщо не изглеждаше идиотски… Не, в никакъв случай.
И в този миг, сякаш, за да внесе и своята лепта към хаоса в главата й, в съзнанието й прозвуча гласът на Скот — по-отчетливо от всякога. Господи, колко ясен бе гласът му! И колко силен.
„Оставих ти бележка, миломое. Оставих ти бум.“
Тя се замисли за Скот под Вкуснотийското дърво, за Скот сред странния октомврийски сняг, разказващ й, че понякога Пол го е измъчвал с доста трудни буми…, но никога прекалено трудни. Не се бе замисляла за това от години. Бе отблъсквала тези мисли заедно с всички други неща, за които не искаше да се сеща; просто ги избутваше зад пурпурната си завеса. Но й се струваше, че нещо не е наред.
— Той винаги се отнасяше добре с мен — бе казал Скот. В очите му проблясваха сълзи, но гласът му бе спокоен и уверен. Както винаги, когато имаше нещо да разкаже, държеше да го слушат. — Когато бях малък, той винаги се отнасяше добре с мен и аз му отвръщах със същото. Държахме се заедно. Така трябваше. Обичах го, Лизи. Толкова го обичах…
Сега тя вече прелистваше страничките с числата на бедната Аманда, лудешки наблъскани едно до друго. По-нататък имаше само празни листове. Въпреки това обаче тя продължаваше да ги обръща един след друг с пълната увереност, че непременно трябва да намери нещо, и ето че най-накрая стигна до една страничка с една-единствена, написана с печатни букви дума: