Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
РУЖИ
Защо тази дума й беше толкова позната? Отначало не можа да се сети, но после я осени прозрение.
— Каква е наградата ми? — бе попитала тя съществото, облечено с нощницата на Аманда — съществото, което се бе отдръпнало от нея.
— Напитка — бе отвърнало то.
— Кока? — бе предположила тя и съществото беше казало…
— То каза… тя или той каза… „Млъкни, искаме да се полюбуваме на ружите“ — измърмори Лизи.
Да, така беше или почти; за нея това не означаваше нищо и в същото време имаше някакво смътно значение. Секунда-две се взира в думата, след което прелисти бележника до края. Всички страници бяха празни. Тъкмо щеше да го захвърли настрани, когато видя призрачните неясни слова под последната страница. Обърна я и видя думите, написани от вътрешната страна на задната корица на тефтерчето:
4-ТА СТАНЦИЯ: ПОГЛЕДНИ ПОД ЛЕГЛОТО
Ала преди да се наведе и да надзърне под кревата, Лизи първо прегледа числата в началото на бележника, а после се загледа в думата „РУЖИ“, която бе открила десетина страници преди края на тефтерчето, намирайки потвърждение на това, което вече знаеше. Аманда изписваше цифрата „четири“ под прав ъгъл и с отвесна чертица, както учат децата в началното училище: 4. (DDD стр. 197!) Скот пък винаги изписваше четворките с по-заоблени линии и те изглеждаха малко като знака „&“: 4. (DDD стр. 197!) Освен това Скот обичаше да подчертава кратките си записки и съобщения, а буквите на Аманда бяха мънички, заоблени, ръкописни…
Лизи прескочи от „РУЖИ“ на „4-та страница: погледни под леглото“ и си помисли, че ако покаже на Дарла и Канти двата текста, сестрите й без колебание щяха да заявят, че първият е написан от Аманда, а вторият — от Скот.
А съществото, което лежеше до нея вчера сутринта…
— То говореше като двамата — прошепна Лизи и я побиха тръпки. — Хората може да ме помислят за луда, но наистина говореше като двамата.
„Погледни под леглото.“
Най-накрая Лизи се осмели да последва указанията. Единственият бум, който откри обаче, бяха вехти домашни чехли.
5.
Лизи Ландън седеше сред широката ивица слънчева светлина, бликаща от прозореца. Краката й бяха скръстени в глезените, а дланите й почиваха върху коленете й. Бе прекарала нощта гола и все още не се бе облякла, ефирните пердета хвърляха мрежестата си сянка върху слабото й тяло. Тя погледна отново бележката, насочваща я към четвъртата бум-станция — кратък бум, добър бум, още няколко и ще получи наградата.
„Понякога Пол ме измъчваше с доста трудни буми… но никога прекалено трудни.“
„Никога прекалено трудни.“ С тази мисъл Лизи затвори рязко бележника и се вгледа в задната му корица. Там, изписано с мънички черни буквички под названието на фирмата-производител („Денисън“) се виждаше следното:
mein gott (Боже мой)
Лизи се изправи и започна бързо да се облича.
6.
Дървото ги засланя в света, който принадлежи само на тях. Отвъд е снегът. А под Вкуснотийското дърво звучи гласът на Скот, хипнотизиращият глас на Скот, и тя се пита дали „Стръвни дяволи“ всъщност е неговата история на ужаса… Това е неговата история на ужаса и като се изключат сълзите, които проблясват в очите му, когато говори за Пол и как двамата се държали един за друг сред цялата тази касапница, ужас и кръв на пода, Скот я разказва с нетрепващ глас.
— Никога не си устройвахме лов на буми, когато татко си беше у дома — казва й той, — само докато беше на работа. — Бе премахнал почти напълно западнопенсилванския диалект от говора си, но ето че сега той се завръща, много по-забележим от нейния „янки“ говор и звучащ почти детински: не „у дома“, а „удма“ и не „работа“, а „раота“. — Пол винаги оставяше първата бележка някъде наблизо. В нея пишеше примерно „5 бум-станции“ (това указваше от колко етапа щеше да се състои търсенето) плюс „Погледни в дрешника“ или нещо подобно. Първата станция рядко беше главоблъсканица за разлика от останалите. Помня една, в която се казваше: „Иди там, където татко хвърли котката“ и, разбира се, ставаше дума за стария кладенец. В друга пишеше: „Търси каменни стени, където нещо трака и тори“ и след известно време се сетих, че Пол има предвид стария трактор, оставен до каменния зид в източния край на полето. Бум-станцията ме чакаше точно там — на седалката, затисната, с камък, понеже бе просто едно сгънато листче хартия. Винаги отгатвах гатанките, а когато запецвах някъде, Пол ми помагаше с насочващи въпроси, докато не ми просветнеше. И накрая винаги получавах награда — кока, „Роял Краун Кола“ или шоколадче.