Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Той я поглежда. Зад гърба му няма нищо друго, освен безкрайна белота. Вкуснотийското дърво — което всъщност бе върба — ги засланя с клоните си. Като магическа завеса, отделяща ги от целия свят.
Скот й казва:
— Понякога, когато у татко забушуваше лошата кръв, кълцането не винаги помагаше, Лизи. Веднъж, докато бе в това състояние, той ме сложи…
7.
на скамейката в коридора, това беше казал мъжът й, вече можеше да си припомни (независимо дали го искаше или не), ала преди да последва спомена зад пурпурната завеса, където се бе спотайвал през цялото време, Лизи зърна човека, който стоеше на задната и веранда. Този път наистина беше човек, а не сенокосачка или прахосмукачка. За щастие имаше време да забележи, че непознатият, макар и да не беше помощник-шериф Боукман, носи униформата на полицейското управление на окръг Касъл. Само поради тази причина тя не започна да крещи като Джейми Лий Къртис във филма „Хелоуин“.
Посетителят й се представи като помощник-шериф Олстън. Той бе дошъл да вземе умрялата котка от фризера на Лизи, както и да я увери, че ще наглежда дома й през целия ден. Попита я дали има мобилен телефон и тя кимна утвърдително. Беше го оставила в беемвето и предполагаше, че все още работи. Полицаят я посъветва да го носи постоянно със себе си и да въведе номера на полицейското управление в списъка за бързо набиране. Щом вида озадачената й физиономия, Олстън побърза да добави, че е готов да го направи вместо нея, ако тя не е „свикнала да използва тази услуга“.
Лизи, която доста рядко ползваше мобилния си телефон, отведе помощник-шерифа до беемвето. Батерията беше почти изтощена, но кабелът на зарядното лежеше в конзолата между предните седалки. Полицаят се пресегна, за да извади запалката от гнездото й, видя пепелта от цигарите и ръката му застина във въздуха.
— Извадете я — насърчи го Лизи. — Реших отново да започна да пуша, но май размислих.
— Мъдро решение, мадам — каза Олстън, без да се усмихне. Извади запалката и включи зарядното в контакта. Лизи нямаше никаква представа, че подобно нещо е възможно — когато изобщо се сещаше да зареди батерията, включваше моторолата в кухнята. Вече бяха минали две години, а тя все още не можеше да приеме мисълта, че наблизо няма човек, който да прочете инструкциите и да разгадае какво означават картинките на фиг. 1 и Фиг. 2.
Попита помощник-шерифа колко време ще отнеме зареждането.
— Напълно? Не повече от час, може би по-малко. През това време ще бъдете ли близо до телефона?
— Да, имам да свърша някои неща в хамбара. Ето там.
— Чудесно. Щом батерията се зареди, постоянно носете телефона със себе си. Закачете го на колана си или го провесете на врата си. При най-малкия признак на тревога натиснете бутона „1“ и цък! — вече говорите с полицай.
— Благодаря ви.
— Няма защо. Както вече ви казах, ще наглеждам дома ви. А в осем вечерта Дан Боукман ще ме смени, освен ако не изникне някакъв спешен случай. Не е изключено нещо подобно да се случи — в малките градове като този петъчните вечери са доста напрегнати, — но имате ли телефон с режим „бързо набиране“, полицията веднага ще ви се притече на помощ.
— Прекрасно. Успяхте ли да научите нещо за мъжа, който ме безпокоеше?
— Не, мадам — отвърна спокойно помощник-шериф Олстън. Естествено можеше да запази спокойствие, защото не го бяха заплашвали, че ще му причинят болка, пък и едва ли някой би дръзнал да заплаши този мъж, висок сто и деветдесет сантиметра и тежащ сто и двайсет килограма. „Такива като него може да ги показват на панаира“ — навярно би казал баща й; в Лисбон Стария Денди Дебушър бе известен с хапливите си остроумия.
— Ако Анди чуе нещо… искам да кажа, помощник-шериф Клатърбък — сега той е шеф, докато шериф Риджуик не се върне от медения си месец — веднага ще ви уведоми. Междувременно трябва да съблюдавате някои мерки за сигурност. Заключвайте всички врати, когато сте вкъщи, нали няма да забравите? Особено след като се стъмни.
— Няма да забравя — увери го Лизи.
— И дръжте мобилния си телефон под ръка.
— Добре.
Той вдигна палците на двете си ръце и се усмихна, когато тя му отвърна със същото.
— Сега ще сляза долу да взема онази котка. Бас държа, че няма да ви липсва много.
— Така е — кимна Лизи, ала тъкмо сега повече от всичко на света искаше да се отърве от компанията на помошник-шериф Олстън. За да отиде в обора и да надзърне под леглото. Леглото, което през последните двайсет години бяха държали в бившия курник. Бяха го купили в Германия. В Германия, където…