Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Кристабел продължаваше да чете думите в приказните слънчеви очила, но сега ги четеше наум и беше затаила дъх, защото бе много странно да научава такава тайна на две крачки от татко си.
„… И МИ ГИ ДОНЕСИ МОЛЯ ТЕ ПОБЪРЗАЙ НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО ТАЙНА Е.“
Думите на приказката отново се появиха на екрана, но на Кристабел вече не й се четеше за Спящата красавица. Свали очилата, но миг преди да стане, на вратата на всекидневната се появи майка й.
— Е, момчета, май ви е добре тук — каза тя. — Мислех, че ти е лошо, Майк.
— Нищо не може да те оправи така, както малко футбол и няколко благоразумни дози малцово уиски.
Кристабел се изправи и изключи очилата — да не би да заговорят на висок глас и да издадат тайната.
— Мамо, може ли да изляза? Само за малко!
— Не, миличка, вече сервирах обяда. Първо трябва да хапнеш и тогава можеш да излезеш. Рон, ще хапнеш ли с нас?
Капитан Паркинс се размърда и остави празната чаша на масичката за кафе.
— С удоволствие, мадам!
— Ако пак ме наречеш „мадам“ — усмихна се майката на Кристабел, — ще сложа отрова в яденето ти.
— Пак ще е по-добро от онова, което ям вкъщи.
Майка й се засмя и поведе мъжете към кухнята.
Кристабел се притесни. В съобщението се казваше да побърза. Но щом масата е сервирана, никой никъде не можеше да мръдне. Такова беше правилото, а Кристабел винаги спазваше правилата. Е, почти винаги.
Изправи се със стрък целина в ръка.
— Сега може ли да изляза?
— Ако баща ти не възразява.
Татко й я изгледа подозрително от горе до долу, сякаш беше усетил нещо. За миг тя се уплаши, но после разбра, че той се шегува.
— А къде ще носите тази целина, млада госпожице?
— Ще я изям навън — отхапа от стръка тя, за да му покаже. — Обичам да ми хруска в устата, докато ходя — все едно някакво чудовище — хрус-хрус-хрус — стъпва върху къщите.
Възрастните се разсмяха.
— Деца — рече капитан Паркинс.
— Върви тогава. Но се върни по светло.
— Обещавам!
Изтича от трапезарията, грабна палтото си от закачалката, но вместо да тръгне към входната врата, прекоси тихо коридора към банята и отвори шкафчето под мивката. Когато напълни джобовете си, също толкова тихо се върна обратно.
— Излизам! — извика тя.
— И да внимаваш, малко чудовище! — викна в отговор майка й.
По полянката пред къщата прехвърчаха червени и кафяви листа. Кристабел забърза към ъгъла. Обърна се, за да се увери, че никой не я наблюдава, и зави към къщата на господин Селърс.
Почука, но никой не отвори. След няколко минути влезе самичка, макар да й се струваше смешно — все едно беше крадец или нещо такова. Влажният горещ въздух тегнеше над всичко наоколо й — толкова гъст, сякаш беше жив.
Господин Селърс седеше на стола си, но бе отметнал глава назад и очите му бяха затворени. За момент помисли, че е умрял, и тъкмо щеше да се уплаши истински, когато едното око се отвори страшно бавно като око на костенурка и той я погледна. Езикът му също се подаде, той облиза напуканите си устни и се опита да каже нещо, но от гърлото му не излезе никакъв звук. Протегна ръка към нея — трепереше. Отначало Кристабел си помисли, че иска да я поздрави, но после забеляза, че сочи издутите й джобове.
— Да, донесох — каза тя. — Добре ли сте?
Той отново размърда ръката си — като че ли малко ядосан. Тя измъкна от джобовете си няколкото тоалетни сапуна на майка си и ги струпа в скута му. Той започна да дращи по единия калъп, но не успя да разкъса опаковката.
— Дайте на мен. — Тя взе сапуна от скута му и свали обвивката. Когато сапунът — бял и лъскав — грейна в дланта й, той посочи една чиния на масата до него. В чинията имаше много старо парче сирене — изсъхнало и напукано — и нож.
— Искате да ядете ли? — попита тя.
Господин Селърс разтърси глава и вдигна ножа. За малко не го изпусна — толкова силно трепереха ръцете му — и го подаде на Кристабел. Искаше от нея да разреже сапуна.
Опитите да среже хлъзгавия калъп й отнеха доста време. В училище беше изрязвала сапунени фигурки, но не беше лесно. Накрая се съсредоточи максимално и успя да отреже парче колкото двете си пръстчета. Господин Селърс протегна ръка — приличаше на стопен птичи нокът — и го грабна, след което го пъхна в устата си и започна бавно да дъвче.
— Пфу! — възкликна тя. — Сапунът е вреден!
Господин Селърс за първи път се усмихна. В ъгълчетата на устата му се появиха малки бели мехурчета.
Взе сапуна и ножа от нея и започна да си реже. Когато глътна първото парче и се канеше да сложи второто в устата си, пак се усмихна и каза: