Градът на златната сянка

Беше сложила приказните си слънчеви очила, но не успяваше да следи внимателно приказката, защото слушаше и какво си говорят мъжете. Татко й рядко си беше вкъщи през деня дори в събота и тя обичаше да седи в една стая с него дори когато той разговаряше с капитан Паркинс с неговите глупави мустаци като на морж. Двамата гледаха някакъв мач на стенния екран.

— Жалко за онова хлапе от „Петлите“, не му помня името — обади се татко й. — Горките му родители.

— Хей, футболът е опасна игра! — отвърна капитан Паркинс и отпи.

Понеже гледаше „Спящата красавица“ в приказните си очила, тя не го виждаше, но й бяха познати звуците, които издава, когато преглъща, а знаеше и че ще си намокри мустака.

— Повечето са от гетата — това е единственият им шанс да се измъкнат оттам. Пресметнат риск. Като постъпването в армията.

Последва бурното му: „Ха-ха-ха!“

— Да, но все пак… Ужасен начин да си отидеш от този свят…

— Какво очакваш от играчи по сто и осемдесет килограма само мускули, които търчат като спринтьори? Един да те удари и ти стига. Дори и с тези новите брони — цяло чудо е, че смъртните случаи са толкова малко.

— Знам те какво искаш да кажеш — прекъсна го татко й. — Едва ли не, че специално ги охранват в града да станат супередри и супербързи. Все едно са някаква друга порода.

— Бях в Националната гвардия по време на бунтовете в Сейнт Луис. — В гласа на капитан Паркинс звънна ледена струна и Кристабел изтръпна — нищо че беше чак в другия край на стаята. — Наистина са съвършено друга порода.

— Е, ще ми се „Петите“ да посъберат повечко от тях — разсмя се татко й. — Имаме нужда от малко мускули в отбрана.

На Кристабел й омръзна да ги слуша как си говорят за спорт. Единственото, което й харесваше, бяха имената на отборите — „Катранените пети“, „Сините дяволи“, „Демоничните дякони“. Също като в приказките.

Беше спряла картинката с красивия принц на стопкадър. Докосна слушалката и я пусна да върви. Той се запромъква през гора от храсти с големи, дълги и остри бодли. Макар че я беше гледала безброй пъти, винаги се притесняваше, че той може да се закачи на някой трън и да се убоде.

„Докато се промъквал през обръча от тръни, той се чудел какво ли ще намери вътре“ — обади се гласът в слушалката.

Беше си сложила само едната, за да чува какво говорят татко й и неговият приятел и затова звукът беше тих.

„А сега чети нататък“ — нареди й той.

Кристабел присви очи към редовете, които се появиха под тръните — сякаш отпечатани върху повесмо мъгла.

„На няколко пъти се закачил за бодливите клони — зачете тя — и накрая така се оп… оп… оплел, та се уплашил, че никога няма да успее да се измъкне. Все пак внимателно успял да освободи ризата и наметалото си. Дрехите му се изпокъсали, но той не се одрал.“

— Кристабел, миличка, не можеш ли да четеш малко по-тихичко? — подвикна татко й. — Рон не знае какъв е краят. После няма да му е интересно.

— Смешно. Много смешно — обади се капитан Паркинс.

— Извинявай, татко.

Тя продължи да чете шепнешком, докато принцът се провираше през мрежата от гъсти паяжини и се изправи пред портите на замъка на Спящата красавица.

— О, имам да ти разказвам за старото ни малко приятелче — обади се капитан Паркинс. — Хванах го вчера да ровичка из данните за РХ. Като го знам как яде, помислих, че се опитва да удвои порциона си, но той само се мъчеше да увеличи квотата си за определен ключов продукт.

— Я да видим дали ще позная. Растителна храна? Изкуствен тор?

— Още по-странно. И като имаш предвид, че не е излизал оттам цели трийсет години, направо невероятно.

Кристабел престана да ги слуша, защото в дъното на екрана започнаха да се оформят нови думи. Бяха по-големи от другите и една от тях беше нейното име.

„ПОМОГНИ МИ КРИСТАБЕЛ — прочете тя. — ТАЙНА НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО.“

Щом се появи думата „ТАЙНА“, тя усети, че чете на глас. Млъкна уплашена, но капитан Паркинс продължаваше да говори на татко й и не я бяха чули.

— … наредих на РХ да откажат поръчката — освен ако той не успее да им даде приемливо обяснение, разбира се — и ги помолих да препращат всички необичайни молби до мен. Е, според теб какво е намислил? Да направи бомба? Или пролетно почистване?

— Както казваш, не е излизал от десетилетия. Не, според мен просто е изкуфял. Но ще го държим под око. Може би трябва да се отбия и да го проверя, след като се отърва от настинката. Сигурен съм, че онова място е най-големият инкубатор на вируси.